Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Нечии мъжки крака прекрачиха през момчетата.
Когато те отново се изправиха, видяха пред себе си мъжа, застанал на изхода на коридора към пещерата. В лявата си ръка той носеше запалена факла, която сега отново бе вдигнал високо: една дебела цепеница, на чийто край бяха забучени парчета бизонска кожа. Мъжът беше строен и висок. Токай-ихто!
Хапеда се хвана за влажната стена на пещерния ход, за да се измъкне напред. Ала веднага отново се спря.
С един скок вождът изскочи от входа на коридора и се оказа вътре, в голямата пещера; беше прелетял под острите нокти на лапите на изправилата се на задните си крака мечка. Сега стоеше встрани от животното с факла в ръка. Дори той не би могъл да достигне с изправена нагоре ръка цялата височина на животното; то далеч го превишаваше. Пръхтейки и почти задъхана, мечката се извърна встрани и затърси врага си.
Вождът нямаше никакво оръжие в ръка. Отстъпи няколко крачки назад — движение, което напълно противоречеше на мечия лов. Той се наведе, без да изпуска сумтящия звяр из очи, и затъкна здраво факлата в една цепнатина на скалата. После отново се изправи.
Мечката се опита да го последва. Закрачи, влачейки се на задните си крака, като размахваше предните си лапи. После отново тръгна на четири крака. Следите й бяха обагрени с кръв.
Вождът стоеше прав и съвсем неподвижен. Крачка след крачка огромното чудовище се приближаваше към него и дори и на четири крака му стигаше чак до раменете. Изведнъж момчетата видяха по средата на пещерата нещото, което преди това така загадъчно се бе придвижвало тромаво около мечката: едно малко мече. То беше кафяво като майка си. Гледаше отчаяно наоколо. Сигурно не бе на повече от два месеца и още не бе свикнало да следва самостоятелно майка си.
Когато една мечка има малки, враждебността й към всеки нападател става неумолима. Тя преследва яростно дори и бягащия и не изпуска никоя жертва, без да я умъртви или без сама да намери смъртта си.
Момчетата не смееха нито да извикат, нито да се помръднат. Сега трябваше да се случи онова, което искаше Великия дух.
Вождът все още стоеше на мястото си, осветен от факлата, и чудовището се приближи съвсем до него. Токай-ихто се беше навел напред; очите му бяха уловили погледа на малките мечешки очи и не го изпускаха. Той издаде някакъв звук. Мечката му отвърна и изръмжа сърдито и недоверчиво. Изглежда, беше тежко ранена. Момчетата видяха локва кръв на мястото, където огромната мечка бе лежала часове наред със своето малко.
Вождът отпусна ръцете си напред и започна да олюлява леко раменете си като вървяща мечка; от устата му отново се разнесоха същите непознати звуци, загадъчни, ниски и ясни, каквито момчетата бяха чували понякога по време на мечешкия танц на бойците.
Мечката изръмжа по-тихо и заби здраво нокти в скалата. Сега вождът млъкна, ала погледът му не изпускаше очите на мощния звяр. Той се отпусна върху скалата с тромавите движения на мечка и зверът се приближи още повече до него. Нима мечката разговаряше с Токай-ихто? Тя започна да стене. Вождът й отговори.
Мечката се спря непосредствено пред него. Полуразтворената й паст зееше пред челото на вожда; с едно-единствено захапване тя можеше да смаже с трясък черепа на човека.
Но тя не захапа.
Изпъшка така, че звукът прониза до мозъка на костите ослушвашите се момчета. Какъв беше този звук? Нима умиращата мечка плачеше?
Вождът отвърна с тихо дебело ръмжене.
Тогава кафявата великанка се обърна и се затътри кървяща върху огромните си лапи по влажния скалист под към олюляващото се мече. Побутна го с муцуна и го затика с мощните си лапи пред себе си. Изглежда обаче, тя самата започна да става несигурна. Легна и заоблизва рожбата си. Кафявото мече душеше край себе си. Беше гладно.
Хапеда и Часке се развълнуваха. Сега за първи път те видяха под трептящата светлина на факлата, че огромната мечка имаше красива мека козина, преливаща от светло до най-тъмнокафяво. Козината й бе съвсем различна от всички други, които бяха виждали досега. Поиска им се да я погалят.
Майката престана да ближе малкото си. Погледна с извита назад глава към вожда, който отново започна да издава тихи мечи звуци. Огромното животно се плъзна леко и се опита да стане, но не можа да се изправи. Напразно запъна огромните си лапи и ноктите му задраскаха с последно напрежение влажния каменен под. От устата му потече червена струйка.
Вождът се изправи; приближи се към животното, без то да прояви някакъв страх. Със силата на своята воля и с дълбокото познаване на характера на мечките, каквото едва ли притежаваше някой бял, пък и не всички червенокожи мъже, той бе надвил враждебността на умиращия звяр. Клекна долу и мечката се облегна на него като на свой другар. Момчетата видяха как вождът се подпря здраво о една издадена напред скала, за да не го събори тя.