Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Тихо дадох нареждания и чух зад себе си сухото и металическо изщракване на пушки, които се пълнят.
Защото там, посред равнината, нещо странно се движеше. Сякаш тичаше огромен звяр, който се протягаше като змия или се свиваше на топка, изведнъж се устремяваше наляво, надясно, спираше, пак потегляше.
Неочаквано блуждаещата маса се доближи и аз видях, че към нас настъпват в бърз тръс, наредени един зад друг, дванадесет заблудени улана, които търсеха пътя си.
Те вече бяха толкова близо, че чувах съвършено ясно хрипливото дишане на конете, дрънкането на оръжието и скърцането на седлата.
Извиках:
— Огън!
И петнадесет изстрела раздраха нощната тишина. След това се чуха още четири-пет гърмежа, после един последен, самотен изстрел. И когато се поразмина заслеплението от възпламенения барут, видяхме, че дванадесет войника и девет коня бяха повалени. Три от животните бягаха в бесен галоп, като едно от тях влачеше зад себе си трупа на своя конник, закачен за стремето и бясно подскачащ.
Зад мен един войник се смееше със страшен смях. Друг каза:
— Ето ти нови вдовици!
Той може би беше женен. Трети добави:
— Не трябва кой знае колко време за това!…
Една глава се показа от носилката.
— Какво правят — попита момичето, — бият ли се?
Отвърнах:
— Нищо няма, госпожице, току-що очистихме дванадесет прусаци!
Тя прошепна:
— Горките хора!
Но понеже й беше студено, пак изчезна под шинелите.
Продължихме пътя си. Вървяхме дълго. Най-сетне небето избледня. Снегът стана светъл, лъчист, бляскав, а изтокът заруменя.
Далечен глас извика:
— Кой там?
Целият отред се спря, а аз отидох напред, за да обясня.
Наближавахме френските бойни линии.
Докато войниците ми преминаваха пред караула, един майор на кон, комуто току-що бях докладвал, запита със звучен глас, когато видя да минава носилката:
— Какво има там?
Веднага се показа руса, разрошена и усмихната главица и девойката отговори:
— Аз съм, господине.
Сред войниците се разнесе смях, в сърцата трепна радост.
Тогава Практичния, който вървеше, до носилката, размаха фуражката си и извика:
— Да живее Франция!
И не знам защо, аз се почувствувах развълнуван до дъното на душата си, толкова това ми се стори мило и красиво.
Сякаш току-що бяхме спасили страната, бяхме направили нещо, което други не биха направили, нещо просто и истински патриотично.
Виждате ли, никога не ще забравя това личице и ако ме питат какво мисля за премахването на барабанчиците и тръбачите, бих предложил да ги заменят във всеки полк с по едно хубаво момиче. Ще бъде по-добре дори, отколкото да се свири „Марсилезата“. Дявол да го вземе, как ще се съживи войникът, ако има една такава мадона редом с полковника.
Той млъкна за малко, после поклати глава и додаде убедено:
— Както и да е, ние, французите, обичаме жените!
Ги дьо Мопасан
Жюли Ромен
Преди две години, през пролетта, вървях пеш по брега на Средиземно море. Има ли по-голямо удоволствие от това да размисляш, като вървиш с големи крачки по някой път?
Човек върви сред светлината, сред милващия вятър, край планини, по морския бряг! И мечтае! Колко любовни илюзии и приключения прекосяват една скитаща душа за два часа път! Всички надежди, смътни и радостни, проникват в нас с хладния и лек въздух; човек ги поема с прохладния ветрец и от тях се поражда в сърцето му желание за щастие, което расте, както гладът, предизвикан от ходенето. Бързи, очарователни мисли летят и пеят като птици.
Вървях по дългия път, който води от Сен-Рафаел за Италия, или по-скоро сред онзи великолепен променлив декор, който изглежда създаден за представлението на всички любовни поеми на земята. И си мислех, че от Кан, където само позират, до Монако, където играят, хората идват в този край само за да създават затруднения или да спекулират с пари, да излагат под прелестното небе в тази градина с рози и портокали всичката долна суета, глупави претенции, отвратителни желания и да покажат човешкия дух такъв, какъвто е, пълзящ, невеж, нахален и алчен.
Изведнъж в дъното, край едно от очарователните заливчета, каквито се срещат при всеки завой на планината, забелязах няколко вили, само четири или пет, срещу морето, в подножието на хълма, пред дива борова гора, която се простираше далеч зад тях през две големи долини без път и без изход може би. Една от тези хижи ме накара да се спра изведнъж пред вратата, толкова красива беше — малка бяла къща с кафяви дървета украса и покрита с пълзящи рози чак до покрива.