Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Какво ви казах, а? — изграчи Баяз.
— За бога, как са оцелели? — поклати недоумяващо глава Лонгфут.
— Изобретателна двойка са тези двамата. — Джизал усети как по лицето му се разтегля широка усмивка.
Само допреди месец не би си и помислил, че някога ще се радва да види Логън, за Феро и дума не можеше да става, а ето го сега ухилен до уши да ги види живи и здрави. Незнайно как насред тази пустош, изправени заедно пред смърт и опасности, между тях се беше завързало другарство. Странна връзка, която бързо укрепна независимо от огромните различия помежду им. В сравнение с нея старите му приятелства изглеждаха немощни, безцветни и прозаични.
Джизал наблюдаваше двете фигури, които изкачваха тромаво стръмния изронен път към храма. Крачеха отдалечени един от друг, все едно че не се познаваха и не вървяха заедно. Когато приближиха достатъчно, Джизал видя, че приличаха на затворници, избягали от ада. Дрехите им бяха мръсни, разкъсани и висяха на парцали. Изражението на мръсните им лица беше по-кораво и от остър камък. На челото на Феро личеше голяма рана, хванала коричка. Челюстта на Логън беше цялата издрана, а около очите имаше синини.
Джизал закуца да ги посрещне.
— Какво стана? Как успяхте да…
— Нищо не е станало — сряза го Феро.
— Абсолютно нищо — изръмжа Деветопръстия и двамата с нея си размениха гневни погледи.
Повече от очевидно бе, че бяха преминали през ужасни изпитания, за които не желаеха да говорят. Без да каже и дума повече, Феро се запъти към каруцата и започна да рови из вещите отзад. Логън спря с ръце на кръста и я изгледа навъсено.
— Е… — смотолеви неловко Джизал. — Добре ли си?
Очите на Деветопръстия се извъртяха към него.
— О, върхът съм — отвърна подигравателно той. — По-добре не съм бил никога. Как, мамка му, успяхте да измъкнете каруцата?
— Конете сами я издърпаха навън — вдигна рамене чиракът.
— Господарят Кай обича да омаловажава нещата — нервно се изкикоти Лонгфут. — Това препускане към южната порта на града беше истинско приключение…
— Измъкнали сте се с битка, така ли?
— О, не и аз, разбира се, битките не са сред моите…
— Така си и мислех. — Логън се наведе и се изплю сърдито на земята.
— Можем поне да опитаме да проявим малко признателност — изграчи Баяз. Въздухът свистеше и хриптеше в гърлото му при всяко издишване. — Все пак има толкова много, за което да сме благодарни. Всички сме още живи.
— Сигурен ли си? — ядно подметна Феро. — Ти нямаш много вид на жив.
Джизал осъзна, че е напълно съгласен с нея. Ако Първия магус беше умрял в Олкъс, пак нямаше да изглежда толкова зле сега, дори и да беше започнал вече да се разлага.
Феро свали разпраната си риза и гневно я захвърли на земята. По слабия й гръб заиграха мускули и жили.
— К’во зяпаш бе, мамка му? — озъби се на Джизал.
— Нищо — отвърна той и заби поглед в земята.
Когато се осмели да вдигне отново очи, Феро вече закопчаваше чистата риза. Е, не точно чиста. Същата риза Джизал беше носил преди няколко дни.
— Тази е една от моите…
Феро му хвърли такъв кръвнишки поглед, че той отстъпи крачка назад.
— Но няма никакъв проблем да я вземеш… естествено…
— Сс — отвърна Феро и взе да загащва ризата в панталона си.
Мушкаше яростно дрехата надолу и гледаше така свирепо, все едно ръгаше някого с камата си. Най-вероятно мен самия, помисли си Джизал. Като цяло не се получи сърцераздирателната другарска среща, на която се беше надявал, въпреки че в неговите очи поне напираха сълзи.
— Ще ми се никога повече да не видя това място — подхвърли тъжно.
— Съгласен — каза Логън. — Не е толкова безлюдно, колкото го мислехме, а? Дали ще можеш да измислиш някакъв друг път за на връщане?
Баяз се намръщи.
— Би било благоразумно от наша страна. Ще се спуснем по реката до Калкис. От тази страна по-надолу по течението има гори. Няколко здрави дънера, привързани заедно, и могъщата Аос ще ни отнесе право до морето.
— Или в гроба. — Споменът за препускащите води в каменния каньон беше все още жив в мислите на Джизал.
— Моите надежди са в полза на положителния резултат. Както и да е, преди да мислим за връщане, ни чакат още доста мили път на запад.
— Така е — кимна Лонгфут, — включително преход през страховитите планини.
— Чудно — каза Логън, — нямам търпение да ги видя.
— Аз също. За беда не всички коне оцеляха — навигаторът вдигна вежди. — Имаме два за каруцата и два за яздене… което ще рече, че двама остават без кон.