Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
И големият бял.
Деветопръстия се надигна тромаво, изсумтя, изплю се и се заоглежда с обезумял поглед. Когато не видя никакви плоскоглави, готови да го убият, бавно извъртя поглед към Феро и примигна с подутите си от съня очи.
— Ау. — Пръстите му докоснаха окървавената му уста и лицето му се изкриви от болка.
Двамата стояха един срещу друг и се гледаха навъсено. Бяха чисто голи, сами насред останките от разрушената мелница. Палтото, под което бяха спали, лежеше на топка на земята между тях.
В този момент Феро разбра, че беше допуснала три сериозни грешки.
Беше се оставила да заспи, а от това никога не беше излизало нищо добро. Беше ударила с лакът Деветопръстия в устата. Но най-лошото и толкова глупаво и необмислено, че лицето й се изкриви от отвращение при мисълта: беше се чукала с него. И като го гледаше сега, на силната дневна светлина, със залепнала коса за едната страна на изцапаното му с кръв белязано лице, с огромното петно от калта на пода отстрани на тялото му, тя не знаеше защо. Може би защото беше изморена, защото й беше студено и защото просто беше искала да докосне някого и поне малко да се стопли. Да не е лошо, това си беше позволила да мисли вчера.
Лудост.
Сега и за двама им щеше да е по-лошо, сигурна беше. Всичко, което досега беше просто и ясно, вече щеше да е сложно и объркано. Преди помежду им имаше разбиране, сега щеше да има само объркване. Той вече беше объркан. Изглеждаше засегнат, ядосан. Нищо чудно. Кой обича да се буди от лакът в лицето? Феро понечи да каже „извинявай“ и тогава осъзна: тя дори не знаеше думата. Можеше да го каже само на кантикски, но беше така ядосана на себе си, че когато го направи, устата й изръмжа думата като обида.
И той определено я прие като такава. Очите му се присвиха и той кресна нещо на неговия език. После грабна панталона си и започна да го обува, като продължи сърдито да си мърмори под носа.
— Шибан бял — изсъска му Феро и стисна гневно юмруци.
Сграбчи скъсаната си риза и му обърна гръб. Явно предишната нощ я беше оставила на мокро петно на пода, защото, когато я намъкна, измачканият плат залепна като студена кал върху настръхналата й кожа.
Проклета риза. Проклет бял.
Изскърца гневно със зъби, докато закопчаваше колана си. Проклет колан. Само да го беше държала закопчан вчера. Все старата история. По принцип не е лесно с хората, но как така ставаше, че тя винаги успяваше да влоши допълнително нещата. Спря за момент с наведена глава, после понечи да се обърне към него.
Щеше да се опита да обясни, че не беше искала да го удари в устата, че никога нищо добро не излизаше от това, че се е оставила да заспи. Щеше да му каже, че е сбъркала, че е искала само да се стопли. Щеше да му каже да почака.
Но той вече се промъкваше през паянтовата врата със събрани на топка дрехи в ръка.
— Да ти го начукам — изсъска Феро и седна да си обуе ботушите.
И точно там беше проблемът, именно това беше направила.
Увесил нос, Джизал седеше на изпотрошените стълби на храма и чоплеше протритите шевове на скъсания ръкав на палтото си. Гледаше към необятното море от кал и останките на Олкъс. Погледът му не търсеше нищо.
Баяз седеше облегнат в каруцата. Изпитото му лице беше мъртвешки бледо. Вените около хлътналите му очи бяха набъбнали, а бледите му устни бяха сърдито извити.
— Колко още ще чакаме? — попита за пореден път Джизал.
— Колкото трябва — отсече ядосано магусът, без дори да го погледне. — Налага се.
Джизал погледна към брат Лонгфут, който стоеше, скръстил ръце, по-нагоре на стълбите и гледаше тревожно Първия магус.
— Естествено, вие сте моят работодател и ни най-малко не смятам да ви противореча, но…
— Тогава недей — изръмжа Баяз.
— Но Деветопръстия и жената Малджин със сигурност са мъртви — не се отказа навигаторът. — Господарят Лутар съвсем ясно ги е видял да падат в бездната. В бездънна пропаст. Скръбта ми е неизмерима, освен това аз съм търпелив човек, няма по-търпелив от мен, това е само още едно от великолепните ми качества, но… е… ако ще чакаме тук до края на дните си, боя се, че от това няма да има…
— Ще чакаме… — озъби се Баяз — колкото трябва.
Джизал въздъхна дълбоко, обърна намръщено лице срещу вятъра и се загледа в града под хълма. Обходи с очи необятната гладка пустош, прорязана тук-там от коритата на потоци, изронената сива линия на пътя, която тръгваше от стените на града и пълзеше нагоре по хълма към тях, неравномерното очертание на руините: странноприемници, ферми, села.
— Ето ги там долу — долетя отнякъде равнодушният глас на Кай.
Джизал се изправи и, прехвърлил тежестта си на здравия крак, засенчи с ръка очи и се загледа накъдето сочеше чиракът. И ги видя, две малки тъмни фигурки на фона на кафявата пустош вървяха в подножието на хълма.