Избрани творби в два тома. Том втори

ойните циклони, гледахме под нас разпръснатия димящ град, хоризонта, който за миг просветваше от бледите мълнии на кратера от пепел на мястото на продаденото море, първата нощ без него, необятната му водна империя от маларийни анемони, знойни селища в делтите на тинести притоци, алчните огради от бодлива тел около частни провинции, където се плодеше без брой и мярка една нова порода чудесни крави, които се раждаха с наследствения знак на президентския печат. Не само стигнахме дотам да вярваме наистина, че той е бил заченат, за да надживее третата комета, но това убеждение ни внуши сигурност и спокойствие, които смятахме, че прикриваме с всевъзможни вицове за старостта му, като му приписвахме старческите добродетели на костенурката и нравите на слоновете или разказвахме в баровете как някой си съобщил на заседание на правителството, че той е умрял и всички министри се спогледали уплашено и се запитали уплашено: а сега кой ще го съобщи на него, ха, ха, ха, когато всъщност на него надали би му пукало за това, нито пък самият той би бил напълно сигурен дали този уличен виц е истина или измислица, защото тогава никой друг освен него не знаеше, че в ямите на паметта му има само жалки остатъци от предишния му здрав разум, беше сам в света, глух като огледало, влачещ тежките си немощни нозе из потъналите в мрак канцеларии, където някакъв човек със сюртук и колосана яка му махнал загадъчно с бяла кърпа, здравейте, рекъл той, но грешката се беше превърнала в закон, чиновниците от президентския дворец трябваше да стават на крака и да държат бяла кърпа в ръка, когато той минава, часовите в коридорите и прокажените в розовите храсти му махаха за поздрав с бяла кърпа, когато минаваше покрай тях, здравейте, господин генерал, здравейте, но той не чуваше нищо; не чуваше нищо от времето на мрачния траур за Летисия Назарено, когато мислеше, че гласовете на птиците в клетките са се изхабили от много пеене и им даваше да ядат от собствения си пчелен мед, за да пеят по-високо, слагаше им с капкомер в човките капки за отваряне на гласа, пееше им песни от други времена, януарски месечко, пееше той, защото не си даваше сметка, че не птиците губеха силата на гласа си, а по-скоро той чуваше все по-слабо, докато една нощ бръмченето в ушите се пръсна и секна, превърна се в пространство, пълно с хоросан, през което едва се промъкваха прощалните вопли на илюзорните кораби в мрака на властта, минаваха въображаеми ветрове, чуваше се врява на вътрешни птици, които най-сетне го утешиха в безмълвната бездна на птиците от действителността. Малцината, които по онова време имаха достъп до президентската резиденция, го виждаха в два часа след пладне, под навеса, изплетен от цъфнали фунийки, с разкопчана куртка, коланът с цветовете на националното знаме и сабята бяха свалени, с изути ботуши, но с пурпурночервени чорапи от дванадесетте дузини, които папата му беше изпратил, изработени от личните му чорапчии, момчетата от съседното училище, които се качваха по тарабите на задната ограда, където охраната не беше толкова строга, много пъти го изненадваха в онази безсънна сънливост, блед, с лековити билки на слепоочията, нашарен като тигър от струите светлина през навеса, в състояние на екстаз като обърната по гръб риба на дъното на пресъхнал вир, изгнила гуанабана, викаха те, а той ги виждаше разкривени от маранята на жаркия ден, усмихваше им се, поздравяваше ги с ръка без атлазената ръкавица, но не ги чуваше, усещаше блатната миризма на скариди в морския бриз, усещаше как кокошките кълват пръстите на краката му, но не чуваше бляскащия тътен в тъпанчетата, не чуваше момчетата, не чуваше нищо. Единствените му контакти с действителността на този свят по онова време бяха няколкото откъслеци от най-съществените му спомени, само те поддържаха живота в него, след като се беше отървал от държавните работи и невинно витаеше в облаците на властта, само тях срещаше при опустошителния повей на прекомерната си възраст, когато привечер бродеше из запустялата къща, криеше се в притъмнелите канцеларии, късаше полетата на преписките и върху тях нахвърляше с нескопосания си почерк остатъците от последните си спомени, които го предпазваха от смъртта, една нощ написа „казвам се Захариас“, прочете го отново под нетрайната светлина на фара, препрочете го още веднъж, много пъти, докато, повторено толкова пъти, името взе да му се струва далечно и чуждо, по дяволите, каза си той, като накъса на ситно хартията, аз съм си аз, каза го на себе си и написа на друга хартия, че когато кометата минала отново, бил навършил сто години, макар че и тогава не беше сигурен колко пъти я беше виждал да минава, и на друг още по-дълъг къс хартия написа „Чест на ранения и чест на верните войници, намерили смъртта от вражеска ръка“ — понеже по едно време записваше всичко, което мислеше, всичко, което знаеше, написа на един картон, който забоде с топлийки върху вратата на един нужник, че било забранено да се вършат гнусотии в нужниците, защото веднъж, като отворил тази врата по погрешка, изненадал един офицер с висок чин да мастурбира, клекнал над клозетното гърне, записваше малкото неща, които си спомняше, за да бъде сигурен, че няма да ги забрави никога, пишеше: „Летисия Назарено, моята единствена и законна съпруга“, която го беше научила да чете и пише в зряла възраст, напрягаше се да си припомни нейния вид в обществото, искаше отново да я види с тафтения чадър в цветовете на родното знаме, яката й от опашки на сребърни лисици, както подобаваше на първа дама, но успяваше само да си я спомни гола в два часа след пладне, под брашнената светлина на мрежата против комари, спомняше си вялия покой на кроткото и мъртвешки бледо тяло под бръмченето на електрическия вентилатор, чувствувах тръпнещата ти гръд, миризмата ти на кучка, разяждащата пот на алчните ти ръце на послушница, от които млякото се пресичаше, златото ръждясваше и цветята увяхваха, но това бяха добри за любов ръце, защото само тя постигаше невъобразимата победа, като кажеше: махни си ботушите, че ще ми изцапаш чаршафите от холандско платно, той да ги махне, махни си ризницата, че токите й ми нараняват сърцето, и той я махаше, махни си сабята и бандажа, и гамашите, всичко махни, любов моя, че тъй не те чувствувам, и той ги махаше, всичко заради теб, не беше го правил никога преди това, нито щеше да го направи за някоя друга след Летисия Назарено, единствената ми законна любов, въздишаше и написваше въздишките си върху откъснатите от пожълтелите преписки ленти хартия, които навиваше като цигари, за да ги скрие в най-закътаните цепнатини в къщата, където само той можеше да ги намери пак, за да си припомни кой беше самият той, вече нямаше да може да си спомни нищо, и там никой не ги откри никога, дори тогава, когато образът на Летисия Назарено взе да се изцежда през отдушниците на паметта му и му остана само непоклатимият спомен за майка му Бендисион Алварадо в прощалните следобеди в къщата в покрайнините, неговата умираща майка, която примамваше кокошките, като подрънкваше царевичните зърна в кратуната, за да не схване той, че е на умиране, и продължаваше да му носи плодов сок в хамака, окачен между тамариндите, за да не се усъмни той нито за миг, че тя едва поема дъх от болка, майка му, която го беше заченала сама, която го беше родила сама и изгниваше сама, докато най-сетне самотното страдание стана толкова натрапчиво, че надмогна гордостта й и тя бе принудена да помоли сина: погледни гърба ми, за да видиш какъв е този огън от нажежени въглени, от които няма живот, смъкна си комбинезона, извърна се и той видя с безмълвен ужас гърба й, пламнал в димящи язви, в чието зловоние на смачкана гуаяба се пукаха мехурчетата на първите ларви на червеите. Лоши времена бяха онези, господин генерал, нямаше държавна тайна, която да не беше публично достояние, нито една заповед не се изпълняваше точно и безпрекословно, откакто на банкетната трапеза бе поднесен вкусният труп на генерал Родриго де Агилар; но него това не го засягаше, не го засягаха мъчнотиите на властта през горчивите месеци, в които майка му се скапваше на бавен огън в спалнята до неговата, след като най-вещите лекари по азиатски епидемии поставиха диагнозата, че нейната болест не е нито чума, нито краста, нито сифилис, нито никоя друга ориенталска болест, а е някаква индианска магия, която можеше да бъде излекувана само от този, който я е направил, и той разбра, че това е смъртта, и се затвори в резиденцията си, за да се погрижи за майка си с майчинска всеотдайност, остана да се скапва заедно с нея и за да не я види никой как се вари в бульона от ларви, заповяда да занесат кокошките й в президентската резиденция; донесоха пауните й, нашарените птици, които почнаха да се разхождат свободно в залите и канцелариите, не искаше да липсват на майка му селските занимания, на които бе свикнала в къщата в покрайнините, той самият гореше клони от бикс в спалнята й, та никой да не усети мъртвешката миризма на умиращата майка, той самият облекчаваше с помади от зародиш тялото й, червено от живачната сол, жълто от пикрина, синьо от метилена, той сам мажеше с турски балсам димящите язви, въпреки мнението на министъра на здравето, който изпитваше ужас от магиите, по дяволите, майко, по-добре да умрем заедно, казваше той, но Бендисион Алварадо разбираше, че умира само тя, и се мъчеше да разкрие на сина