Избрани творби в два тома. Том втори

аха заедно с трупа като окончателно доказателство против всякакво подозрение за измама, снимката и тя бяха еднакви, защото нищо не бяха оставили на случайността — тялото непрекъснато се възстановяваше с тайни операции, веднага щом козметиката не издържаше и набръчканото от горещината парафинено лице започваше да се топи, изтриваха мъха от клепачите й през дъждовния период, военните шивачки поддържаха облеклото на покойницата така, сякаш вчера я бяха облекли, и поддържаха в безупречно състояние венеца й от бели лилии и булото й на целомъдрена младоженка, което тя приживе не беше носила никога, за да не би някой в този бардак от идолопоклонници да се осмели да каже някога, че си различна от портрета си, майко, и никой да не забравя кой управлява тук вовеки веков, дори в най-бедните колиби в блатистите местности на джунглата, където след толкова години забрава видяха посред нощ да се завръща извехтелият речен кораб с дървено колело със запалени светлини и го посрещнаха с великденски тъпани, защото мислеха, че са се върнали отново славните времена, да живее самецът — крещяха те, благословен да е този, който идва в името на истината — крещяха те, хвърляха се във водата с угоени щитоносци в ръцете си, с една ауяма колкото вол, покатерваха се на парапетите с дантелена дърворезба, за да отдадат необходимата дан на покорство към невидимата власт, чиито зарове решаваха съдбата на отечеството, и дъхът им спираше пред катафалката с надробен лед и каменна сол, многократно отразена в удивените огледала в президентската трапезария, изложена на показ пред обществеността под крилатите вентилатори на архаичния кораб за развлечения, който месеци наред митарствува сред мимолетните острови на екваториалните притоци, докато най-сетне се залута в един кошмарен век, в който гардениите имаха полезна употреба, игуаните летяха в мрака, светът беше свършил, дървеното колело заседна в златоносни наноси, счупи се, ледът се стопи, солта се разтвори и подпухналото тяло продължи да плава без посока в супата от стърготини, но въпреки това не се разложи, тъкмо обратното, господин генерал, тогава видяхме, че тя отвори очи, зениците й бяха прозрачни и с цвета на вълчи корен през януари с присъщата им чистота на лунен камък, и дори ние, най-недоверчивите, видяхме как дъхът й замъгли стъкления похлупак на катафалката и видяхме как от порите й бликна свежа и уханна пот, и видяхме, че се усмихва. Вие, господин генерал, не можете да си представите какво стана тогава, настъпи суматоха, бяхме виждали мулета да раждат, бяхме виждали да никнат цветя в селитрата, бяхме виждали глухонеми, смаяни от чудото на собствените си викове пред станалото чудо, стана чудо, стана чудо, чудо, направиха на пух и прах стъклата на ковчега, господин генерал, и без малко да смелят трупа на кайма, за да си разделят реликвите, тъй че имаше нужда от един батальон гренадири, за да възпрем устрема на обезумялата тълпа, която прииждаше с грохот от разсадника на острови в Карибско море, привлечена от истината, че душата на майка ви Бендисион Алварадо е придобила като божи дар способността да опровергава природните закони; продаваха се конци от покрова й, стихари, вода от тялото й, щампичка от нейния портрет на кралица, но това беше невъобразимо голямо и безумно човешко гъмжило, че по-скоро приличаше на порой от диви говеда, които опустошават с копитата си всичко, що се изпречи на пътя им, и дънеха разлюляната земя така, че вие сам можете да чуете тътена оттук, господин генерал, ослушайте се; и тогава той сложи разперената си ръка зад ухото, в което по-слабо бръмчеше, вслуша се с внимание и чу: майчице мила, Бендисион Алварадо, чу безконечния грохот, видя клокочещото безбрежно блато от хора, простряно чак до морския хоризонт, видя потока от запалени свещи, които раждаха друг, още по-силен ден в блесналата светлина на пладнето, защото майка му, милата Бендисион Алварадо, се завръщаше в града на някогашните си ужаси, както беше пристигнала първия път с пълчищата на войната, с присъщата на живо месо миризма на войната, но този път освободена завинаги от рисковете на живота, защото той беше заповядал да откъснат от училищните учебници страниците, на които се говореше за вицекралете, за да ги няма повече в историята, беше забранил статуите, които ти нарушаваха съня, майко, така че тя сега се връщаше без вродения си страх на раменете на едно мирно множество, връщаше се без ковчега, под открито небе, във въздух, запретен за пеперудите, отрупана със златото, което бившите гласоподаватели й бяха сложили по време на безконечното странствуване от крайните предели на джунглата през неговото необятно и гърчещо се унило кралство, скрита под купчината златни амулети, които окачваха по нея оздравелите парализирани, златни звезди от корабокрушенците, златни деца от недоверчивите ялови жени, които бяха принудени да родят бързешката, направо зад храстите, както по време на война, господин генерал; а тя плаваше по течението в центъра на помитащата стихия на библейското преселение на цял един народ, който не знаеше къде да дене кухненските си джунджурии, добитъка си, остатъците от един живот, който нямаше друга надежда за избавление освен тайните молитви, които самата Бендисион Алварадо четеше по време на боя, за да отклони куршумите, изстрелвани срещу сина й, как се беше озовал той сред пушилката от войната с червена превръзка на главата си и в паузите, когато идваше в съзнание от високата температура, крещеше: да живее либералната партия, майка му стара, да живее побеждаващият федерализъм, мръсни консерватори: макар че всъщност беше обладан от атавистично любопитство да види морето; но мизерната човешка тълпа, която беше нахлула в града с тялото на майка му, беше далеч по-буйна и пощуряла от онази, която помете страната в авантюрата на федералната война, по-ненаситна от ордата, по-ужасна от паниката, най-страхотната, която очите ми бяха виждали през всичките дни на неизброимите години на господството му; всички до един, господин генерал, виждате какво чудо. Убеден от очевидните факти, той най-сетне се измъкна от мъглата на скръбта си, бледен, непроницаем, с черна лента на ръката, решен да употреби всички средства на властта си, за да постигне канонизирането на майка си Бендисион Алварадо въз основа на изумителните доказателства за нейните качества на светица; изпрати в Рим своите образовани министри, отново покани папския нунций на топъл шоколад с курабийки в светлите кладенци на навеса от цъфнали фунийки, прие го свойски, изтегнат в хамака, без риза, като си правеше вятър с бялата си шапка, а нунцият седеше срещу него, с чаша горещо кафе в ръка, неуязвим от горещината и праха под лавандуловата прохлада на празничното си расо, недосегаем за тропическата отпадналост, недосегаем за изпражненията на птиците на мъртвата му майка, които летяха на воля в кладенците от слънчеви лъчи под навеса; отпиваше на глътки шоколада с ванилия, дъвчеше курабиите свенливо като невяста, опитвайки се да забави неизбежната отрова в последната глътка, скован в плетеното кресло, което той не отстъпваше никому; само на вас, отче, както в онези спокойни следобеди от времето на величието, когато друг стар и пречист папски нунций се мъчеше да го вкара в Христовата вяра чрез схоластичните гатанки на Тома Аквински, само че сега аз ви повиках, за да ви вкарам във вярата, отче, как се променя светът, защото сега аз вярвам, рече той, и го повтори, без да му мигне окото, сега аз вярвам, въпреки че в действителност не вярваше в нищо, нито в този, нито в друг някой свят с изключение на това, че майка му, единствената ми — имаше право да бъде прославяна от олтарите поради присъщата й пожертвователност и пословичната й скромност, така че той не обосновава молбата си с измислиците на общественото мнение, че полярната звезда се движела по посока на погребалния кортеж и струнните инструменти свирели сами в калъфите, когато минавал трупът й, тъкмо напротив, обоснова я с качествата на чаршафа, който разгъна и опна в сияйния август, та нунцият да види това, което той видя отпечатано върху ленената тъкан, видя лика на майка му Бендисион Алварадо, без следи от старостта, без поражения от чумата, полегнала на една страна с ръка на сърцето, почувствува на пръстите си влагата на вечната й пот, усети аромата на свежи цветя сред крясъка на птиците, пощръклели от полъха на чудото, отче, видяхте ли какво чудо, рече той, като му показваше чаршафа от лицевата и от опаката страна, дори птиците го видяха, но нунцият беше впил поглед в лененото платно с такова пронизващо внимание, което беше способно да открие прашинки от вулканична пепел по платното, изработено от големите майстори на християнството, в наситеността на една багра той разкри пукнатините на един характер и дори съмненията на една вяра, изстрада екстаза от кръглата форма на земята, проснат по гръб под купола на самотен параклис в един нереален град, където времето не течеше, а плуваше, докато набра смелост да откъсне очите си от чаршафа след дълбоко съзерцание и да изкаже мнението си с кротък, но непоколебим тон, че тялото, изрисувано върху лененото платно, не било плод на божия промисъл, за да ни даде той още едно доказателство за безкрайното си милосърдие, нищо подобно, ваше превъзходителство, това е творба на много сръчен художник както в истинското, �