Избрани творби в два тома. Том втори

Беше преодолял толкова опасности, на които го подлагаха земните безредици, толкова зловещи затъмнения, толкова огнени кълба по небосклона, че ни се струваше невъзможно някой наш съвременник да вярва все още в предсказанията на картите за съдбата му. Все пак, докато уреждаха работите по нагласяването и балсамирането на тялото му, дори ние, най-малко наивните, очаквахме, без да си го признаваме, да се сбъднат древните предсказания, като например, че в деня на неговата смърт тинята от тресавищата щяла да се върне по коритата на притоците в изворите, че щяло да вали кръв, че кокошките щели да снасят петоъгълни яйца, че във вселената отново щели да настъпят безмълвие и мрак, защото смъртта му щяла да сложи край на сътворението. Беше невъзможно да не повярваме, щом като малкото вестници, които все още излизаха, продължаваха да посвещават страниците си на прокламирането на неговото безсмъртие и фалшифицираха блясъка му с архивни материали, като ежедневно ни го показваха в спрялото време на първа страница с неизменната униформа с трите тъжни слънца от времето на неговото величие, по-властен, по-гъвкав и по-здрав от всякога, въпреки че от много години бяхме объркали броя на годините му, все същите портрети неизменно откриваха известните вече паметници или обекти за обществено ползуване, които никой не беше виждал в реалния живот, председателствуваше тържествени събрания, станали уж вчера, а всъщност са били проведени през миналия век, и макар да знаехме, че това не е истина, защото никой не го беше виждал след зловещата смърт на Летисия Назарено, когато той остана сам в онази ничия къща, а в това време всекидневните правителствени въпроси продължаваха да си вървят сами и само благодарение на инерцията на неговата огромна дългогодишна власт, а той се затвори до смъртта си в разнебитения дворец, от чиито най-високи прозорци ние наблюдавахме със свити сърца същото зловещо мръкване, което той вероятно е виждал много пъти от своя трон на илюзии, наблюдавахме пулсиращата светлина на фара, която потапяше порутените зали в своите зелени и унили води, гледахме лампите на бедняците в черупката, останала от онова, което преди бяха стъклените острови на министерствата, завладени от бедняшките орди, след като шарените колиби по хълмовете край пристанището бяха разрушени от един от многобройните циклони, гледахме под нас разпръснатия димящ град, хоризонта, който за миг просветваше от бледите мълнии на кратера от пепел на мястото на продаденото море, първата нощ без него, необятната му водна империя от маларийни анемони, знойни селища в делтите на тинести притоци, алчните огради от бодлива тел около частни провинции, където се плодеше без брой и мярка една нова порода чудесни крави, които се раждаха с наследствения знак на президентския печат. Не само стигнахме дотам да вярваме наистина, че той е бил заченат, за да надживее третата комета, но това убеждение ни внуши сигурност и спокойствие, които смятахме, че прикриваме с всевъзможни вицове за старостта му, като му приписвахме старческите добродетели на костенурката и нравите на слоновете или разказвахме в баровете как някой си съобщил на заседание на правителството, че той е умрял и всички министри се спогледали уплашено и се запитали уплашено: а сега кой ще го съобщи на него, ха, ха, ха, когато всъщност на него надали би му пукало за това, нито пък самият той би бил напълно сигурен дали този уличен виц е истина или измислица, защото тогава никой друг освен него не знаеше, че в ямите на паметта му има само жалки остатъци от предишния му здрав разум, беше сам в света, глух като огледало, влачещ тежките си немощни нозе из потъналите в мрак канцеларии, където някакъв човек със сюртук и колосана яка му махнал загадъчно с бяла кърпа, здравейте, рекъл той, но грешката се беше превърнала в закон, чиновниците от президентския дворец трябваше да стават на крака и да държат бяла кърпа в ръка, когато той минава, часовите в коридорите и прокажените в розовите храсти му махаха за поздрав с бяла кърпа, когато минаваше покрай тях, здравейте, господин генерал, здравейте, но той не чуваше нищо; не чуваше нищо от времето на мрачния траур за Летисия Назарено, когато мислеше, че гласовете на птиците в клетките са се изхабили от много пеене и им даваше да ядат от собствения си пчелен мед, за да пеят по-високо, слагаше им с капкомер в човките капки за отваряне на гласа, пееше им песни от други времена, януарски месечко, пееше той, защото не си даваше сметка, че не птиците губеха силата на гласа си, а по-скоро той чуваше все по-слабо, докато една нощ бръмченето в ушите се пръсна и секна, превърна се в пространство, пълно с хоросан, през което едва се промъкваха прощалните вопли на илюзорните кораби в мрака на властта, минаваха въображаеми ветрове, чуваше се врява на вътрешни птици, които най-сетне го утешиха в безмълвната бездна на птиците от действителността. Малцината, които по онова време имаха достъп до президентската резиденция, го виждаха в два часа след пладне, под навеса, изплетен от цъфнали фунийки, с разкопчана куртка, коланът с цветовете на националното знаме и сабята бяха свалени, с изути ботуши, но с пурпурночервени чорапи от дванадесетте дузини, които папата му беше изпратил, изработени от личните му чорапчии, момчетата от съседното училище, които се качваха по тарабите на задната ограда, където охраната не беше толкова строга, много пъти го изненадваха в онази безсънна сънливост, блед, с лековити билки на слепоочията, нашарен като тигър от струите светлина през навеса, в състояние на екстаз като обърната по гръб риба на дъното на пресъхнал вир, изгнила гуанабана, викаха те, а той ги виждаше разкривени от маранята на жаркия ден, усмихваше им се, поздравяваше ги с ръка без атлазената ръкавица, но не ги чуваше, усещаше блатната миризма на скариди в морския бриз, усещаше как кокошките кълват пръстите на краката му, но не чуваше бляскащия тътен в тъпанчетата, не чуваше момчетата, не чуваше нищо. Единствените му контакти с действителността на този свят по онова време бяха няколкото откъслеци от най-съществените му спомени, само те поддържаха живота в него, след като се беше отървал от държавните работи и невинно витаеше в облаците на властта, само тях срещаше при опустошителния повей на прекомерната си възраст, когато привечер бродеше из запустялата къща, криеше се в притъмнелите канцеларии, късаше полетата на преписките и върху тях нахвърляше с нескопосания си почерк остатъците от последните си спомени, които го предпазваха от смъртта, една нощ написа „казвам се Захариас“, прочете го отново под нетрайната светлина на фара, препрочете го още веднъж, много пъти, докато, повторено толкова пъти, името взе да му се струва далечно и чуждо, по дяволите, каза си той, като накъса на ситно хартията, аз съм си аз, каза го на себе си и написа на друга хартия, че когато кометата минала отново, бил навършил сто години, макар че и тогава не беше сигурен колко пъти я беше виждал да минава, и на друг още по-дълъг