Избрани творби в два тома. Том втори

�а, последваха ги всички черкви и накрая забиха камбаните в цялата страна и биха без спиране сто дена, и тези, които се събудиха от камбанния звън, разбраха, без да си правят илюзии, че той е отново господар на цялата си власт и че загадката на неговото сърце, потиснато от яростта, обзела го от смъртта, се изправяше още по-силна срещу стремежите на разума, достойнството и снизхождението, защото майка му, Бендисион Алварадо, единствената, беше умряла тази сутрин, понеделник, двайсет и трети февруари: и в света започваше нов век на хаос и размирици. Никой от нас не беше достатъчно стар, за да бъде свидетел на онази смърт, но грохотът на погребалната церемония беше стигнал до наше време и ние разполагахме с достоверни доказателства, че през останалата част от живота си той вече не беше предишният; още дълго след стоте дни официален траур никой нямаше право да нарушава неговите безсънни сирашки нощи, не го видяха в траурния дом, който бе изпълнен от гръмкия ек на погребалните камбани, съобщаваше се само часът на траура, говореше се шепнешком, хората от домашната охрана ходеха из къщата боси, както в началото на неговия режим, и само кокошките можеха да правят, каквото си искат в къщата, където всичко беше под забрана, където монархът се бе превърнал в невидим, топеше се от ярост в люлеещия се плетен стол, докато майка му, милата му Бендисион Алварадо, кръстосваше горещите и мизерии чукари в ковчег, пълен със стърготини и ситно натрошен лед, за да не се разложи тялото й още повече, отколкото приживе, защото обхождаше в тържествена процесия най-неизследваните кътчета на неговото кралство, та никой да не бъде лишен от привилегията да почете паметта й, отнесоха го с псалмите на ветровете, увито в тъмен крепон, чак до гарите във високата степ, където го посрещаше със същата скръбна музика същата мълчалива навалица, която в миналите славни времена се беше стичала, за да види властта, скрита в полумрака на президентския вагон, изложиха тялото в Манастира на милосърдието, където една скитница, продавачка на птици в незапомнени времена, беше изтърсила едно ничие дете, което стана крал, за първи път от цял век отвориха портите на това светилище, войници конници организираха хайка за индианци по селата, докарваха ги насила и ги натикваха с приклади в просторния храм, помръкнал от студените слънца на стъклописите, където девет папски епископи отслужваха мрачна литургия: почивай в мир и слава, пееха дяконите и послушниците, мир на праха ти, пееха те, а навън върху здравеца ръмеше под каменните арки на двора, послушниците раздаваха пресен сок от захарна тръстика и хлебчета за бог да прости, продаваха свински ребра, молитвени броеници и бурканчета със светена вода под каменните аркади на дворовете, от лавките по тротоарите се чуваше музика, миришеше на барут, в преддверията на къщата се танцуваше, беше неделя и сега, както винаги, бяха години на веселие по пътеките на бегълците и в мъгливите дефилета, през които майка му, Бендисион Алварадо, беше бродила приживе, следвайки повлечения от федералната вихрушка син, защото по време на войната тя бдя над него и попречи на мулетата да го стъпчат, когато се търкулваше на земята, обвит в едно одеяло в безсъзнание, приказващ глупости поради високата температура от маларията; тя се беше опитала да му внуши старовремския си страх от опасностите, които дебнат хората от високата гола степ в големите градове на брега на бурното море, страхуваше се от вицекралете, от статуите, от раците, които, както разправяха, пиели сълзите на новородените, разтрепери се пред монументалността на президентския дом, който бе съзряла през дъжда в нощта, когато го атакуваха, без да си представи тогава, че в тази къща щеше да умре, същия самотен дом, в който той се намираше, в който се питаше, разгорещен от ярост, легнал по корем, къде, по дяволите си се дянала, в кои драки се е оплело тялото ти, кой пъди пеперудите от лицето ти, въздишаше той, прострян от болка, докато майка му Бендисион Алварадо плаваше под балдахин от бананови листа сред зловонните изпарения на тресавищата, за да бъде изложена в народните училища, в казармите, в селитрените пустини, в индианските колиби; показваха я в домовете на важните личности заедно с един портрет от нейната младост, на него беше бледа, красива, на челото си бе сложила диадема, беше нагиздена с дантели против волята си, беше разрешила да напудрят лицето й, да сложат червило на устните й за първи и последен път, сложиха в ръката й едно лале от коприна, ето така, не така, госпожо, ето така, небрежно отпуснато в скута, и венецианският фотограф на европейските монарси й направи снимка на първа дама, която сега показваха заедно с трупа като окончателно доказателство против всякакво подозрение за измама, снимката и тя бяха еднакви, защото нищо не бяха оставили на случайността — тялото непрекъснато се възстановяваше с тайни операции, веднага щом козметиката не издържаше и набръчканото от горещината парафинено лице започваше да се топи, изтриваха мъха от клепачите й през дъждовния период, военните шивачки поддържаха облеклото на покойницата така, сякаш вчера я бяха облекли, и поддържаха в безупречно състояние венеца й от бели лилии и булото й на целомъдрена младоженка, което тя приживе не беше носила никога, за да не би някой в този бардак от идолопоклонници да се осмели да каже някога, че си различна от портрета си, майко, и никой да не забравя кой управлява тук вовеки веков, дори в най-бедните колиби в блатистите местности на джунглата, където след толкова години забрава видяха посред нощ да се завръща извехтелият речен кораб с дървено колело със запалени светлини и го посрещнаха с великденски тъпани, защото мислеха, че са се върнали отново славните времена, да живее самецът — крещяха те, благословен да е този, който идва в името на истината — крещяха те, хвърляха се във водата с угоени щитоносци в ръцете си, с една ауяма колкото вол, покатерваха се на парапетите с дантелена дърворезба, за да отдадат необходимата дан на покорство към невидимата власт, чиито зарове решаваха съдбата на отечеството, и дъхът им спираше пред катафалката с надробен лед и каменна сол, многократно отразена в удивените огледала в президентската трапезария, изложена на показ пред обществеността под крилатите вентилатори на архаичния кораб за развлечения, който месеци наред митарствува сред мимолетните острови на екваториалните притоци, докато най-сетне се залута в един кошмарен век, в който гардениите имаха полезна употреба, игуаните летяха в мрака, светът беше свършил, дървеното колело заседна в златоносни наноси, счупи се, ледът се стопи, солта се разтвори и подпухналото тяло продължи да плава без посока в супата от стърготини, но въпреки това не се разложи, тъкмо обратното, господин генерал, тогава видяхме, че тя отвори очи, зениците й бяха прозрачни и с цвета на вълчи корен през януари с присъщата им чистота на лунен камък, и дори ние, най-недоверчивите, видяхме как дъхът й замъгли стъкления похлупак на катафалката и видяхме как от порите й бликна свежа и уханна пот, и видяхме, че се усмихва. Вие, господин генерал, не можете да си представите какво стана тогава, настъпи суматоха, бяхме виждали мулета да раждат, бяхме виждали да никнат цветя в селитрата, бяхме виждали глухонеми, смаяни от чудото на собствените си викове пред станалото чудо, стана чудо, стана чудо, чудо, направиха на пух и прах стъклата на ковчега, господин генерал, и без малко да смелят трупа на кайма, за да си разделят реликвите, тъй че имаше нужда от един батальон гренадири, за да възпрем устрема на обезумялата тълпа, която прииждаше с грохот от разсадника на острови в Карибско море, привлечена от истината, че душата на майка ви Бендисион Алварадо е придобила като божи дар способността да опровергава природните закони; продаваха се конци от покрова й, стихари, вода от тялото й, щампичка от нейния портрет на кралица, но това беше невъобразимо голямо и безумно човешко гъмжило, че по-скоро приличаше на порой от диви говеда, които опустошават с копитата си всичко, що се изпречи на пътя им, и дънеха разлюляната земя така, че вие сам можете да чуете тътена оттук, господин генерал, ослушайте се; и тогава той сложи разперената си ръка зад ухото, в което по-слабо бръмчеше, вслуша се с внимание и чу: майчице мила, Бендисион Алварадо, чу безконечния грохот, видя клокочещото безбрежно блато от хора, простряно чак до морския хоризонт, видя потока от запалени свещи, които раждаха друг, още по-силен ден в блесналата светлина на пладнето, защото майка му, милата Бендисион Алварадо, се завръщаше в града на някогашните си ужаси, както беше пристигнала първия път с пълчищата на войната, с присъщата на живо месо миризма на войната, но този път освободена завинаги от рисковете на живота, защото той беше заповядал да откъснат от училищните учебници страниците, на които се говореше за вицекралете, за да ги няма повече в историята, беше забранил статуите, които ти нарушаваха съня, майко, така че тя сега се връщаше без вродения си страх на раменете на едно мирно множество, връщаше се без ковчега, под открито небе, във въздух, запретен за пеперудите, отрупана със златото, което бившите гласоподаватели й бяха сложили по време на безконечното странствуване от крайните предели на джунглата през неговото необятно и гърчещо се унило