Избрани творби в два тома. Том втори

�са с ръка широк кръг около едно неопределено място във вселената, и дори самият посланик Еванс остана обзет от някакво чувство на неувереност, когато той му отговори: не знам за какви деца ми говорите, та нали и делегатът на вашата страна в Обществото на народите заяви публично, че децата са здрави и читави в училищата, дяволите да ви вземат, свърши се тая, и въпреки това не можа да им попречи да го събудят в полунощ с новината: господин генерал, разбунтували са се двата най-големи гарнизона в страната, както и казармата „Ел Конде“, дето е на две пресечки от президентския дворец, това е един от най-опасните метежи, оглавява го генерал Бонивенто Барбоса, който се е окопал с хиляда и петстотин войници, много добре въоръжени и добре снабдени с боеприпаси, закупени контрабанда посредством консулите, привърженици на опозицията, тъй че работите не позволяват да седим със скръстени ръце, господин генерал, този път наистина ни е спукана работата. В други времена онзи вулканичен бунт би стимулирал страстта му към риск, но той най-добре от всички познаваше истинската тежест на възрастта си, как едва му стигаше воля да издържи разрухата на вътрешния си свят, как в зимните нощи не можеше да заспи, докато не успокои в шепата си с нежния припев „нани, рожбо моя“ свирещата болка в изсипания тестикул, как губеше кураж, когато седеше на клозетната чиния и душата му се изцеждаше капка по капка като през филтър, затлачен от плесента на толкова нощи самотно уриниране, как спомените му се оръфаха и вече не разпознаваше със сигурност кой какъв е, нито по чия препоръка идва и живееше като обречен от неумолимата съдба в тази жалка къща, която отдавна би заменил с друга, далече оттук, в което и да е морило за индианци, където никой да не знае, че е бил единственият президент на отечеството в продължение на толкова много и толкова дълги години, които дори самият той не беше броил, и все пак, когато генерал Родриго де Агилар предложи услугите си да посредничи за постигането на някакво достойно споразумение с бунтовниците, той не видя пред себе си оглупелия старец, дето заспиваше по време на аудиенцията, а някогашния човек с характер на бизон, който, без да се замисля дори миг, отговори, че тая няма да я бъде, че няма да си отиде, макар че не ставаше дума дали да си отиде, или не, а за това, че всички са срещу нас, господин генерал, дори църквата, но той му каза, не, църквата е с този, който управлява, каза той, а че генералите от върховното командуване, които от 48 часа заседават, не са се споразумели, няма значение — каза той, ще видиш как ще се решат, като видят кой им плаща повече; че водачите от опозицията най-после излязоха наяве и конспирират посред бял ден, толкова по-добре, обеси по един на всеки фенер на Пласа де Армас, та да знаят кой е господарят тук; няма начин, господин генерал, хората са с тях; долна лъжа, хората са с мен, така че оттук ще ме изкарат само мъртъв, реши той, удряйки по масата с твърдата си моминска ръка, както правеше само при вземане на окончателно решение, и спа до часа за издояване на кравите; когато се събуди, залата за аудиенции беше превърната в бунище, понеже бунтовниците от казармата „Ел Конде“ бяха хвърляли камъни с катапулт и в източната галерия не бяха оставили нито едно здраво стъкло, а огнените топки, които връхлитаха през счупените прозорци, бяха държали в паника обитателите на двореца през цялата нощ, само да бяхте видели, господин генерал, не можахме да мигнем, цяла нощ сновахме ту насам, ту натам с кофи вода и одеяла, за да гасим огнищата на пожара, които пламваха на най-неочаквани места; но той почти не им обръщаше внимание — нали ви казах да си гледате работата, отвръщаше, влачейки гробовните си крачища по коридорите, покрити с пепел и дрипи от килими и обгорели гоблени, но те ще продължат, изпратиха хора да кажат, че огнените топки били само предупреждение, че после щели да последват експлозиите, господин генерал; той обаче прекоси парка, без да обръща внимание на никого, вдишваше дълбоко аромата на розите, които току-що се бяха разпукнали в предутринния здрач, видя пощръклелите от морския бриз петли, какво да предприемем, господин генерал, казах вече да си гледате работата, дяволите да ви вземат, и както всеки ден по това време, отиде да наблюдава издояването на кравите, така че и бунтовниците от казармата „Ел Конде“, както всеки ден по това време, видяха да излиза от президентския обор каруцата с впрегнатите мулета с шестте гюма мляко, а на капрата седеше неизменният колар с устната заръка: ето, господин генералът ви изпраща млякото, макар че плюете ръката, която ви храни; изрече го толкова простодушно, че генерал Бенивенто Барбоса заповяда да се приеме млякото при условие, че каруцарят най-напред го пробва, за да са сигурни, че не е отровено, и тогава се отвориха железните порти и хиляда и петстотин бунтовници, които надничаха от вътрешните балкони, видяха как каруцата влезе до средата на покрития с каменна настилка двор, видяха как ординарецът се покачи на капрата с канче и голям черпак и ги подаде на каруцаря, за да опита млякото, видяха го как отваря първия гюм, видяха го как плува в ефирния вир на един ослепителен блясък и не видяха нищо друго вовеки веков сред вулканичната горещина на мрачното здание от жълт хоросан, където никога не бе никнало цвете, чиито развалини за миг увиснаха във въздуха от страшната експлозия на шестте гюма динамит. Свърши се, въздъхна той в президентския дворец, разтърсен от сеизмичната вълна, съборила още четири от най-близките до казармата къщи и счупила сватбените сервизи в стенните шкафове чак в окрайнините на града, свърши се, въздъхна той, когато боклукчийските коли измъкнаха от пристанищната крепост труповете на осемнадесет офицери, разстреляни по двама един зад друг за икономия на патрони; свърши се, въздъхна той, когато генерал Родриго де Агилар се изопна пред него с новината: господин генерал, в затворите няма място за повече политически затворници; свърши се, въздъхна той, когато забиха радостно камбаните, блеснаха празнични фойерверки и отекнаха хвалебствени псалми, възвестяващи настъпването на още сто години мир; свърши се, дявол да го вземе, край на безредието, и беше толкова убеден в това и толкова спокоен за себе си, толкова небрежен по отношение на личната си безопасност, че една сутрин, когато пресичаше двора на връщане от доенето, инстинктът му изневери и не забеляза навреме мнимия прокажен, който внезапно изникна измежду розите и му препречи пътя под лекия октомврийски дъждец; едва успя да види, но беше твърде късно, мигновения блясък на лакирания пистолет и треперещия пръст, който започваше да натиска спусъка, когато той изрева с разперени ръце и изпъчени гърди: посмей, глупако, само посмей — зашеметен от почуда, че бе настанал сетният му час, въпреки ясновидските предвещания във водата на врачките; стреляй, ако ти стиска, изкрещя в един миг на едва доловимо колебание, в който в зениците на нападателя пламна една бледа звезда, устните му се напукаха, решимостта му трепна и тогава той му стовари два юмрука като дървени чукове в тъпанчетата, простря го на земята, зашемети го с ритник в челюстта и като от оня свят чу врявата на притичалата се на виковете му охрана, премина през синия пламък на проточения тътен от петте изстрела на мнимия прокажен, гърчещ се в локва кръв, който си бе теглил куршумите в корема, за да не го пипнат жив страшните следователи от президентската охрана; над врявата във вдигнатата на крак къща чу собствените си безапелационни заповеди: да се разкъса трупът на парчета, направиха го на кайма, главата, накисната в каменна сол, изложиха на Пласа де Армас, десния крак на източния край на Санта Мария дел Алтар, левия — в безбрежния запад на селитрените пустини, една ръка в голата степ, другата — в джунглата; късове месо от тялото, изпържени в свинска мас, бяха изложени на показ под безмилостното слънце и вятър, докато останаха само белите кости, разпилени надлъж и шир из целия този, изпълнен с рискове и трудности негърски бардак, та всички да разберат как свършват онези, които вдигат ръка против баща си; и все още зелен от ярост, тръгна между розите, където хората от президентската охрана разпъждаха прокажените с щикове, за да видят дали най-после тези разбойници няма да си покажат рогата, качи се на Първия етаж, където бяха най-важните кабинети, като отстраняваше с ритници парализираните, та най-после да разберат кой е напомпал майките им, копелета; вървеше през коридорите и викаше с цяло гърло: вървете по дяволите, че иде този, който е господар тук — сред суматохата от чиновници и неустрашими ласкатели, които го провъзгласяваха за безсмъртен, из цялата къща остави следа от тежкото си като камъни пъхтене на ковашка пещ; изчезна в залата за аудиенции като бягаща мълния по посока на частните си покои, влезе в спалнята, сложи трите мандала, трите ключалки и трите резета и с върха на пръстите си смъкна оплескания с лайна панталон. Не намери нито миг покой, душеше наоколо, за да открие врага, който беше въоръжил мнимия прокажен, защото усещаше, че това е някой от приближените му, някой много добре запознат с живота му, който знаеше дори скривалищата за пчелен мед, някой, чиито очи надзъртаха в ключалките, а ушите му бяха залепени за стените навсякъде и по всяко време, като портретите му, едно гъвкаво присъст