Кралят

Не искаше да се отделя от нея.

Никога.

* * *

След като излезе от спалнята на Селена, Трез отговори на позвъняването… но така и не можа да вмести дори едно „ало“.

– Къде си, по дяволите – изплю думите палачът на кралицата. – И къде е онова, което ми обеща.

Трез стисна очи.

– Идвам.

– Не се ебавай с мен.

Връзката прекъсна.

– Трез? – повика го Селена от стаята. – Всичко наред ли е?

Не. Ни най-малко.

Как така вече бе станало дванайсет часът?

Трез отвори вратата широко.

– Аха. Обаче трябва да вървя.

Ругаейки под носа си, той отиде право при панталона си и го нахлузи с рязко движение… а когато топките му се закачиха в ципа, нарочно дръпна по-силно; от болката, изригнала в таза, му прилоша.

Това малко обаждане на С’Екс беше напомняне за всички причини, поради които идеята да дойде тук беше адски тъпа.

Девствена.

Мамка му.

Докато пъхаше ръка в ръкава на ризата си, изведнъж съвсем ясно си даде сметка за Селена, която седеше безмълвно в леглото.

Девствена.

Като по даден знак всички онези жени, които бе чукал в миналото си, се завърнаха, изпълвайки пространството между тях двамата. А след това му хрумна щастливата мисъл за онези, които щеше да осигури на С’Екс малко по-късно днес.

– Това повече няма да се повтори – каза той, посочвайки леглото.

И веднъж бе прекалено много.

Лицето на Селена не издаваше абсолютно нищо, ала отговорът беше в уханието ѝ – тъга струеше от всичките ѝ пори.

И все пак тя срещна погледа му.

– Както желаеш. Но ако промениш мнението си, знай, че ще бъда тук.

Човече, тя сякаш беше изтъкана от желязно самообладание, приковала поглед в него, сякаш го предизвикваше да стои надалече от нея.

Неговият самоконтрол не беше толкова добър. Ала ситуацията, в която се намираше, беше толкова лоша.

Ай Ем вече се намираше в опасност. Ако Селена се замесеше с него?

Не искаше тя да се озове в неговия ад.

А що се отнасяше до Фюри – чувстваше се отвратително, задето не му казваше нищо. Още един начин, по който накърняваше честта ѝ… но нищо добро нямаше да излезе от подобно разкритие.

– Трябва да вървя – промърмори той.

– Както желаеш.

Страшно му се искаше да престане да го казва.

Излезе от стаята, като почти се препъваше; изобщо не си спомняше как слезе по стълбите, как прекоси тъмната къща и се озова насред светлия, затрупан от сняг страничен двор. Затвори очи, но трябваше да мине известно време, преди да се съсредоточи достатъчно, за да се дематериализира.

В крайна сметка все пак успя да се добере до „Комодор“, приемайки физическите си очертания зад контейнера за боклук край задния вход. Когато се показа иззад него, мъжете, които тъкмо разтоварваха доставка от промишлени количества почистващи препарати, не му обърнаха никакво внимание, не му обърна внимание и куриерът, който минаваше с колелото си по задната уличка.