Кралят

Не беше тук…

– Може ли да взема палтото ви? – попита един доген до лакътя му.

Кор го погледна и икономът побърза да отстъпи.

– Не.

– Както желаете, господарю. – Поклонът, с който бяха прид­ружени тези думи, бе толкова дълбок, че догенът почти докосна лъскавия под. – Но разбира се…

В този миг се появи Ичан в целия си блясък. Беше облечен със сатенено сако с цвят на кръв, а върху меките мокасини със златна нишка бяха избродирани инициалите му. Страшно изтупан тип, поне в собствените му очи.

– Добре дошли, добре дошли. Пийнете нещо… Клаус, обслужи тези господа.

Кор остави копелетата да отговорят вместо него, а самият той реши да отиде в друга стая.

Аристократите неизменно утихваха, когато той минеше пок­рай тях, очите им – разширени от страх и респект… което и беше причината да се появи въоръжен. Искаше видът му да е недвусмислено напомняне у кого всъщност е властта.

Докато се разхождаше наоколо, мимоходом забеляза, че Троу бе прав за обзавеждането. Съвременно „изкуство“ задушаваше всичко наоколо, изпълваше ъглите и стените, тъпчеше се около столове, маси и дивани, които бяха толкова разкривени, че не можеше да не се зачудиш къде всъщност би могъл да седне някой гостенин. А цветовата гама беше същински хаос, в който единственият свързващ елемент бе това, че ярките несъгласувани багри направо заслепяваха очите…

Колко ли дълго щеше да го чака? Дали щеше да е облякла палто?

Разбира се, че щеше.

Ами ако някой я попиташе защо излиза? Ами ако я хванеха, докато се прибира в къщата…

– Кор? – тихичко го повика Троу.

– Да?

– Време е. – Троу кимна към библиотеката, в която имаше само рафтове с книги – останалите мебели, слава богу, бяха изнесени.

Или поне по-голямата част от тях. В средата на помещението се издигаше подобен на трон стол, както и маса, върху която лежеше голямо парче пергамент, восък за печатите и много, много ленти.

А, да – сцената на триумфа на Ичан.

Не че щеше да трае много дълго.

Кор се приближи и застана на прага, срещайки погледите на всеки член на глимерата, докато минаваха покрай него. Когато всички се събраха, той се обърна към множеството, а копелетата застанаха около него, така че никой не можеше да излезе от библиотеката…

В този миг входната врата зад тях се отвори отново и струя студен сух въздух нахлу в имението като неканен гостенин. Кор погледна през рамо и се намръщи.

„Неканен гостенин“ беше точното описание – Ривендж, номиналният лийдайър на Съвета, прекрачи прага, сякаш мястото му принадлежеше, като се подпираше на червения си бастун, а дългото му самурено палто се развяваше зад него.

Усмихваше се, пресметливостта в лилавите му очи беше красноречиво предупреждение.

– Закъснях ли? – извика той и се приближи до Кор, приковал поглед в неговия. – За нищо на света не бих пропуснал всичко това.