Сияйни слова

Адолин хвърли Меча си.

Владеенето на оръжията беше повече от упражняването на позициите и привикването на твърде лековатата фехтовка. Майсторът на Меча се учеше да върши повече неща с връзката си. Той научаваше да нарежда на Острието да остане на място след като е било пуснато, а и да го призовава от ръцете на онези, които може да са го взели. Мечоносецът узнаваше, че човекът и оръжието в някои отношения са едно. Мечът ставаше част от душата на човека.

Адолин се бе научил да владее Острието си по този начин. Като правило. Днес оръжието изчезваше почти незабавно, след като напуснеше пръстите му.

Дългото сребристо Острие се превръщаше в бяла па̀ра, запазваше очертанията си съвсем за кратко, като пръстенче дим — преди да избухне във вид на усукани бели ивици. Адолин ядосано ръмжеше и крачеше напред-назад на платото с протегната настрана ръка, докато призоваваше отново оръжието си. Десет удара на сърцето. Понякога приличаше на вечност.

Носеше Бронята без шлема — поставен на върха на една скала наблизо — и косата му се вееше свободно на ранния сутрешен вятър. Бронята му трябваше — лявото му рамо и страна представляваха огромно пурпурно натъртване. Главата продължаваше да го боли от удара в земята при нападението на убиеца миналата нощ. Без Бронята днес изобщо нямаше да е толкова ловък.

Освен това той имаше нужда от силата ѝ. Продължаваше да гледа през рамо и очакваше убиецът да се намира там. Изкара цялата минала нощ буден — седнал на пода пред стаята на баща си, облечен в Броня, опрял ръце на колене, докато дъвчеше щърбокор, за да не заспи.

Веднъж го бяха спипали без Бронята му. Повече не.

И какво ще правиш?, запита той себе си, когато Острието му се появи отново. Ще я носиш непрекъснато?

Такива въпроси задаваше разумната му част. Точно сега не желаеше да бъде разумен.

Той отръска водните капчици от Меча, после го завъртя и замахна с него, като предаваше мислените заповеди, които щяха да му наредят да остане цял. Още веднъж оръжието се изпари мигновено след отделянето от ръката му. Не измина дори и половината разстояние до скалното образувание, в което се беше прицелил.

Какво му ставаше? Бе овладял командите на Меча преди години. Наистина, не беше упражнявал често хвърлянето на Острието — такива работи не се допускаха на дуелите, а и през ум не му бе минавало, че ще трябва да използва хватката. Това беше преди да го притиснат на тавана на някакъв коридор, неспособен да се изправи като хората срещу убиеца.

Адолин отиде до края на платото и погледна към неравните простори на Пустите равнини. Наблизо го наблюдаваха трима телохранители. Смехотворно. Какво щяха да направят трима мостови, ако Убиецът в бяло се завърнеше?

Каладин се представи прилично при нападението, рече си Адолин. По-прилично от теб. Човекът се оказа подозрително добър.

Според Ренарин Адолин беше несправедлив към капитана на мостовите, но около този човек имаше нещо необичайно. Повече от отношението му — от това как сякаш ти оказва благодеяние, когато заговори с теб. Повече от това, дето изглеждаше мрачен по отношение на всичко, ядосан на самия свят. Беше откровено неприятен, ала Адолин познаваше много неприятни хора.

Каладин беше и странен. По начин, който Адолин не можеше да обясни.

Е, затова пък хората на Каладин просто си изпълняваха задълженията. Нямаше нужда да ги дразни, затова им се усмихна.