Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Петимата запяха тихо — в съзвучие с пеещите отвън арденти. После пристъпиха напред, вдигнаха ръце в една линия и Адолин усети как лицето му се изпотява; потта изстина от вятъра, успял да се промъкне покрай копринените стени.
Най-напред нямаше нищо. После камък.
На Адолин му се стори, че забеляза как за кратко се събира мъглица — както при появата на Острие — когато се появи дебелата стена. Вятърът задуха навътре, сякаш издърпан от създаващата се скала; той накара дрехите да заплющят силно, да се изопват и да се въртят във въздуха. Защо вятърът духаше навътре? Не трябваше ли да бъде издухван навън от камъка, който го измества?
Грамадната преграда повдигна плата и от двете страни; копринените платове се издуха навън и се надигнаха високо във въздуха.
— Ще ни трябват по-дълги пръти — промърмори сам на себе си Кадаш.
Каменната стена изглеждаше обикновено като казармите, но формата ѝ беше нова. Гладка откъм лагерите, от обратната страна тя бе скосена като клин. Адолин позна — баща му от месеци обмисляше да построи нещо такова.
— Ветролом! — възкликна той. — Това е чудесно, Кадаш.
— Е, да, баща Ви явно хареса предложението. Няколко десетки такива стени тук, и строителните работилници ще могат да се разпрострат върху цялото плато без страх от бурите.
Това не беше изцяло вярно. Човек винаги трябваше да се притеснява от бурите, понеже можеха да подхвърлят канари и да духат достатъчно силно, за да извадят сгради от основите им. Добрият здрав ветролом щеше да е истинска благословия от Всемогъщия тук, на равнината на бурите.
Превръщателите се оттеглиха, без да разговарят с останалите арденти. Паршите се завтекоха, за да не изостанат — застаналите от другата страна на преградата се затичаха покрай нея, откриха заграждението и новата постройка излезе от него. Подминаха Адолин и Кадаш и ги оставиха на платото, в сянката на голямото ново каменно съоръжение.
Копринената стена се събра отново и закри гледката към Превръщателите. Точно преди това Адолин забеляза ръката на един от Превръщателите. Блясъкът на фабриала бе изчезнал. Вероятно един или повече от скъпоценните камъни в него се беше счупил.
— Все още ми се струва невероятно — поде Кадаш и вдигна поглед към каменната преграда. — Дори и след толкова години. Ако ни трябва доказателство за присъствието на Всемогъщия в нашия живот, то това е то.
Около него се завъртяха златни духчета на славата.
— Сияйните са можели да Превръщат, нали? — попита Адолин.
— Записано е, че са можели — внимателно отвърна Кадаш. Измяната — думата за изоставянето на човешкия род от Сияйните — често биваше възприемана като белег за провала на воринизма като религия. Начинът, по който църквата е опитвала да вземе властта през последвалите векове, беше още по-притеснителен.
— Какво още са можели да правят Сияйните? — продължи Адолин. — Притежавали са особени сили, нали така?
— Не съм чел подробно за това, Сиятелни — отвърна Кадаш. — Може би е трябвало да прекарам повече време в изучаването им, та поне да не забравя за злото на гордостта. Непременно ще го направя, Сиятелни, за да остана верен и да помня къде е мястото на ардентите.
— Кадаш — продължи Адолин, докато гледаше как блестящото шествие се отдалечава, — нуждая се незабавно от сведения, а не от смирение. Убиецът в бяло се завърна.
Кадаш зина.
— Бъркотията в двореца миналата вечер? Слуховете са верни?
— Да.
Нямаше смисъл да го крие. Баща му и кралят бяха съобщили на Върховните принцове и обмисляха как да го направят достояние на всички останали.
Адолин посрещна погледа на ардента.
— Този убиец вървеше по стените, като че земното притегляне не бе нищо за него. Падна от сто стъпки и не се удари. Приличаше на Пустоносен, на въплътена смърт. Питам те отново. Какво са можели да вършат Сияйните? Приписват ли им се такива умения?
— Такива, че и по-големи, Сиятелни — прошепна Кадаш с пребледняло лице. — Говорил съм с някои от войниците, оцелели при онази първа ужасна нощ, когато старият крал бе убит. Смятах, че това, което твърдяха да са видели, е следствие от раняването…
— Трябва да знам — отсече Адолин. — Проучи го. Чети. Кажи ми какво може да стори тая твар. Трябва да знаем как да се сражаваме с него. Той ще се завърне.
— Да — съгласи се Кадаш, видимо разтърсен. — Но… Адолин? Ако думите ти са верни… В името на Бурите! Това би могло да означава, че Сияйните не са мъртви.