Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Просто ми дай шанс, става ли? Не трябва да ми обещаваш да промениш мнението си, не трябва да се ангажираш с нищо — само да ме изслушаш. Ако съм решила да дойда, това е мой риск и го поемам. Има неща, които искам да ти кажа, и моля единствено за шанс да го направя.
— Знаете, че винаги ще ви дам този шанс, госпожице Тагарт.
— Тръгвам за Юта веднага. Тази вечер. Но има нещо, което искам да ми обещаеш. Ще ми обещаеш ли да ме изчакаш? Ще ми обещаеш ли да бъдеш там, когато пристигна?
— Ама разбира се, госпожице Тагарт. Освен ако не умра или не стане нещо, което не мога да предотвратя — но не очаквам нищо такова.
— Освен ако не умреш, ще ме чакаш ли, независимо какво може да стане?
— Разбира се.
— Даваш ли ми дума, че ще чакаш?
— Да, госпожице Тагарт.
— Благодаря. Лека нощ.
— Лека нощ, госпожице Тагарт.
Тя затвори слушалката, веднага пак я вдигна и бързо набра номер.
— Еди? Накарай ги да задържат „Комет“ за мен… Да, тази вечер. Нареди да прикачат вагона ми, след това ела тук, в апартамента ми, веднага — тя погледна часовника си. — Сега е осем и дванайсет. Имам един час. Не мисля, че ще ги задържа твърде много. Ще говорим, докато оправям багажа.
Тя затвори и се обърна към Риърдън.
— Тази вечер? — каза той.
— Трябва.
— Предполагам. Не трябва ли да идеш в Колорадо?
— Да. Мислех да тръгна утре вечер. Но мисля, че Еди може да се справи с грижата за кабинета ми, и е по-добре да тръгна сега. Отнема три дни… — тя си спомни — сега отнема пет дни, за да се стигне до Юта. Трябва да отида с влака, има хора, които трябва да видя по линията, и това също не може да се отлага.
— Колко време ще останеш в Колорадо?
— Трудно ми е да ти кажа.
— Пусни една телеграма като стигнеш, става ли? Ако има изгледи да е за дълго, ще дойда там, при теб.
Това беше единственият начин, по който можеше да изрази думите, които отчаяно искаше да й каже, за които беше чакал, беше дошъл тук да каже и сега искаше да произнесе повече от всичко, но знаеше, че това не бива да се казва тази вечер. Тя разбра от леко тържественото напрежение в тона на гласа му, че така той приема признанието й, това беше неговото отстъпление, неговата прошка. Тя попита:
— Можеш ли да напуснеш завода?
— Ще ми отнеме няколко дни да го уредя, но мога.
Той знаеше какво признават думите й, разбираше прошката в тях, когато тя каза:
— Ханк, защо не се видим в Колорадо след седмица? Ако дойдеш със самолета си, и двамата ще пристигнем там по едно и също време. И после ще се върнем заедно.
— Добре… скъпа моя.
Тя диктуваше списък с инструкции, докато крачеше из спалнята си, събираше дрехите си и ги подреждаше набързо в един куфар. Риърдън си беше тръгнал, Еди Уилърс седеше на тоалетната й маса и си водеше бележки. Работеше по обичайния си начин — ефикасно, без да задава въпроси, сякаш не забелязваше шишенцата с парфюм и кутийките с пудра, сякаш масичката беше бюро, а стаята — кабинет.
— Ще ти се обадя от Чикаго, Омаха, Флагстаф и Афтън — каза тя, докато хвърляше бельо в куфара. — Ако ти трябвам междувременно, обади се на който и да е оператор по линията и му нареди да спре влака.
— „Комет“ ли? — меко попита той.
— Естествено, че „Комет!“
— Добре.
— Не се колебай да се обаждаш, ако се налага.
— Добре. Но не мисля, че ще се наложи.
— Ще се справим. Ще работим по телефона, също както… — тя спря.
— … когато строяхме линията „Джон Голт“? — тихо попита той.
Те се спогледаха, но не си казаха нищо друго.
— Какъв е последният доклад от строителните екипи? — попита тя.
— Всичко е наред. Получих съобщение, точно след като ти напусна офиса, че терасиращите групи са започнали работа в Лоръл, Канзас и Джаспър, Оклахома. Релсите пътуват към тях от Силвър Спрингс. Всичко ще бъде както трябва. Най-трудно за намиране беше…
— Хората?
— Да. Хората, които да натоварим с това. Имахме проблеми на запад, по отсечката от Елджин до Мидланд. Всички, на които разчитахме, ги няма. Не можах да намеря и един, който да е в състояние да носи отговорност, нито по нашата линия, нито другаде. Опитах се дори да намеря Дан Конъуей, но…
— Дан Конъуей? — прекъсна го тя.
— Да. Него. Опитах. Помниш ли как полагаше по пет мили релси на ден точно в тази част от страната? Знам, че има причини да ни мрази и в червата, но какво значение има вече? Намерих го — живее в едно ранчо в Аризона. Обадих ме му лично и го помолих да ни спаси. Просто да се погрижи за една нощ да построи пет и половина мили коловоз. Пет и половина мили, Дагни, това е целият ни проблем, а той е най-великият железопътен строител в света! Казах му, че го моля да го направи като жест на снизхождение към нас, ако реши. Знаеш ли, мисля, че ме разбра. Не беше ядосан. Звучеше тъжно. Но каза, че няма да го направи. Каза, че човек не трябва да се опитва да връща хората от гроба… Пожела ми късмет. Мисля, че беше искрен… Знаеш ли, не мисля, че той е един от онези, които разрушителят посети. Мисля, че по-скоро се е пречупил.