Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Точно така! — извика Фани.
— Достойно ли? — каза Бащата. — Да, много достойно; извънредно достойно. Значи, дотам стигнахме, синът ми да ме учи мене — мене, какво значи достойно държание?
— Хайде сега да не се разправяме за това, татко, и да не се караме по въпроса. Аз съм напълно убеден, че тук присъствуващият индивид не се отнесе към мен като към джентълмен. Точка по въпроса!
— Никаква точка, сър — отговори Бащата. — Никаква точка ти казвам! Значи, напълно си се убедил, така ли? Напълно си се убедил?
— Да, напълно. И защо да продължаваме повече?
— Защото — отвърна му Бащата много разгорещено, — защото ти нямаш никакво право да се убеждаваш в нещо, което е чудовищно, което е — хм — аморално, което е — хм — отцеубийствено. Не, мистър Кленъм, умолявам ви, сър. Не искайте от мене да спра; това тук — хм — засяга един общ принцип, който е дори и над законите на — хм — гостоприемството. Аз протестирам срещу твърдението на моя син. Аз — хм, — аз лично се отвращавам от него.
— Че защо, теб какво пък те засяга това, татко? — отвърна синът през рамо.
— Какво ме засяга мене ли, сър? У мене се крие един — хм, — един характер, сър, който не би могъл да понесе това. — Той отново измъкна носната си кърпа и попи лицето си. — Аз съм разгневен и обиден от думите ти. Нека предположим, че аз самият в даден момент — хм — или в дадени моменти съм отправил молба, добре аргументирана молба, и една деликатна молба, и една належаща молба към някой индивид за малък временен заем. Нека предположим, че този заем е можело да ми се даде без затруднения, но този индивид ми е съобщил, че не може да го даде. Нима в такъв случай синът ми трябва да ми каже, че не са се отнесли към мен като към джентълмен и че аз — хм — съм приел това унижение?
Дъщеря му Еми нежно се опита да го успокои, но той за нищо на света не искаше да се успокои. Той каза, че духът му се бил разбунтувал и не можел да понесе това.
Нима това трябвало да му се каже, пожела той отново да знае, нима трябвало да му се каже от неговия собствен син, край собственото му огнище, в собственото му лице? Нима подобно унижение трябвало да му се нанесе от неговото собствено дете?
— Че кой те кара да го приемаш върху себе си и да се чувствуваш обиден, татко? — намусено запита младият джентълмен. — Онова, в което аз съм се убедил, няма нищо общо с тебе. Каквото казах — няма нищо общо с тебе. Кой те кара да се навираш в чуждите шамари?
— Отговарям ти, че има много общо с мене — отговори Бащата. — И аз с възмущение ти заявявам, сър, че — хм — деликатното и особено положение, в което се намира собственият твой баща, сър, би трябвало — хм — да те накара ако не друго, поне да занемееш, сър, като изразяваш такива — хм, — такива противоестествени принципи. И освен това, ако нямаш синовно чувство, сър, ако отричаш този си дълг, нима не си поне — хм, — нима поне не си християнин? Да не си — хм — атеист? И християнско ли е, позволи да те запитам, да заклеймяваш и да осъждаш един човек, загдето е помолил да го извиниш един-единствен път, когато този същият човек може би — хм — ще ти отговори на молбата следващия път? Нима не е по-християнско да го — хм, — да му дадеш още веднъж възможност да се поправи? — Той бе изпаднал в състояние на религиозен екстаз и разпаленост.
— Напълно ми е ясно — каза мистър Тип, като се надигна да си върви, — че тази вечер тука не може да се спори разумно и справедливо, затова най-добре да му сложим край. Лека нощ, Еми. Не се ядосвай. Много съжалявам, че трябваше да се случи тъкмо тук, и то в твое присъствие, честна дума; но не ми е възможно да потискам честния си дух дори и заради тебе, сестро.
С тези думи той си наложи шапката и излезе, придружен от мис Фани, която от своя страна сметна за належащо да се раздели с Кленъм с един-единствен поглед, в който се прочете, че винаги го е смятала за един от огромната група на заговорниците.
Когато си отидоха, Бащата на Маршалси показа склонност отново да изпадне в униние и сигурно щеше да го стори, ако в този миг не беше дошъл един джентълмен, изпратен да го заведе в Голямата стая. Беше същият джентълмен, когото Кленъм бе видял през нощта, когато сам случайно бе останал да нощува в затвора, и който страдаше от манията да се оплаква, че неправилно се изразходвали фондовете, от които Маршала уж си тъпчел търбуха. Той се представи за пратеник, дошъл да отведе Бащата на председателския стол; защото вече им бил обещал да председателствува събраните там колежани на тяхната музикална вечеринка.