Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Бащата на Маршалси, който бе започнал да си тананика някаква песничка и дори бе кривнал на една страна черната си кадифена шапчица — така си бе оправил настроението, слезе долу на двора и намери старика, застанал с шапка в ръка на същото място край портата, където го бяха оставили.
— Ела, Ненди — каза той с голяма благост. — Ела горе, Ненди; знаеш пътя; ами защо още тогава не дойде горе? — И той стигна дотам в споменатия случай, че да му подаде ръка и да му каже: — Как си, Ненди? Добре ли си?
На което вокалистът му отговори:
— Благодаря ви, благородни господине, още по-добре съм, загдето виждам ваша милост.
Докато пресичаха двора, Бащата на Маршалси го представи на най-новия колежанин:
— Един стар мой познат, сър, един беден старик. — А после добави: — Позавий се, добри ми Ненди, сложи си шапката. — Което бе много любезно наистина.
Но неговото покровителство не спря дотук; защото той накара Меги да приготви чай и я изпрати да купи някакви бисквитки, прясно масло, яйца, студена шунка и скариди. За покупката на продуктите той й връчи банкнота от десет лири, като подробно й обясни да внимава в рестото. Всички тези приготовления отиваха вече към края си, а дъщеря му Еми се бе върнала със своята бродерия, когато пристигна Кленъм. Той го приветствува много учтиво и го покани да похапне с тях.
— Еми, любов моя, ти познаваш мистър Кленъм дори по-добре, отколкото аз имам щастието да го знам. Фани, мила, ти се знаеш с мистър Кленъм. — Фани му кимна високомерно; поведението, което тя неизменно възприемаше в моменти като тоя, се дължеше на факта, че според нея съществуваше един всеобхватен заговор да се унижава фамилията, като не се дооценява или недостатъчно се уважава, и един от заговорниците беше и той.
— А този, мистър Кленъм, е беден човечец, старият Ненди, много предана стара душица. (Той винаги говореше за него като за предмет, останал от древността, докато всъщност оня бе две-три години по-млад от Дорит). — Я чакайте. Ама вие май се познавахте с Плорниш, нали? Май дъщеря ми Еми беше споменала, че познавате бедния Плорниш?
— О, да! — потвърди Артър Кленъм.
— В такъв случай, сър, това е бащата на мисис Плорниш.
— Така ли? Драго ми е да се запознаем.
— А още по̀ ще ви е драго, ако знаете какви чудесни качества притежава, мистър Кленъм.
— Надявам се да ги открия, като го опозная по-добре — каза Артър, който в душата си окайваше приведената и смирена фигура.
— Днес за него е празник и той идва да посети старите си приятели, които винаги с радост го посрещат — обясни Бащата на Маршалси. А след това добави тихичко: (— В старопиталище е, бедничкият. Днес му е свободен ден.)
В това време Меги, безшумно подпомогната от своята майчица, беше постлала масата и закуската бе поднесена. Понеже времето беше горещо и затворът — задушен, прозорецът беше разтворен докрай.
— Ако Меги постеле вестника на перваза, мила — прошепна благодушно Бащата на малката Дорит, — моят стар почитател ще може да си пийне чая там, докато ние похапваме тук.
И тъй, разделен от благородната компания посредством пропастта от една стъпка и половина, бащата на мисис Плорниш задоволително си похапна. Кленъм за пръв път ставаше свидетел на проявата на познатото ни великодушно покровителство от страна на другия баща, Бащата на Маршалси; и потъна в размишления над тези чудновати прояви.
Но най-поразително от всичко му се стори удоволствието, с което той разискваше немощността и упадъка на старика. Сякаш той самият бе някакъв благосклонен треньор, който обяснява състоянието на безобидното животно, изложено от него на показ.
— Още ли не си изял шунката, Ненди? Ах, ах, колко си бавен! (Последните му зъби — обясни той на останалите — вече го оставят, горкото старче.)
После пак се обади:
— Не искаш ли скариди, Ненди? — а когато оня не отговори веднага, рече: (— Слухът му много отслабва. Скоро ще оглушее.)
Друг път го запита:
— Правиш ли си дълги разходки из оня двор, там, където живееш, Ненди?
— Не, сър. Не обичам много да се разхождам.
— Не, разбира се — потвърди той. — Много естествено. — А после тихичко уведоми другите: (— И краката му го оставят.)