Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Искаше да види въпросните две витрини, които го бяха изместили от сърцето й. Дано да се е получило нещо изключително, иначе ще й вдигна скандал, си помисли той, размахвайки поканата.
С изненада се усмихна на мисълта си, казвайки си, че пътуването до Шотландия не е било напразно. Бе изплувал от млечнобялата мъгла, която го душеше. Беше се доближил до ръба на пропастта, но не се бе хвърлил в нея. Струваше му се, че е извоювал победа. Не беше сигурен над какво, но беше победил. Чувстваше се по-спокоен, по-лек, някак над нещата. Беше се освободил от една част от себе си, която го свързваше с детството… Това трябва да е, реши той, почти долепил лице до огледалото в антрето и потърквайки се по брадичката, си каза, отхвърлих миналото си.
Всъщност не беше нито безволев, нито лекомислен. Или може би се бе държал като такъв… Обаче не му пукаше. Отидох, направих си труда да го намеря, но той ме отблъсна, няма за какво да се укорявам. Ако желая, мога отново да стана безволев и лекомислен!
А сега, напред при хубавицата Ортанс!
Когато стигна до „Бромптън Роуд“ на Найтсбридж и видя тълпата, която се блъскаше пред витрините на „Хародс“, той се разколеба.
Успя да се отдръпне и да се прикрие зад група туристи — на тротоара бе зърнал Марсел, Жозиан и Младши. Младши вървеше напред, тикнал дълбоко ръце в джобовете на морскосиния си блейзър с червено-зелена емблема на малкия джоб, с вратовръзка в същите цветове. Изглеждаше бесен, със свъсени вежди и щръкнала червена коса, вървеше, без да обръща внимание на нищо и на никого. Родителите му викаха да ги изчака, защото щял да се изгуби.
— Нека се изгубя! Да се озова право в Темза! Обзет съм от силно желание да се удавя.
— Но това е без значение, Младши! Няма никакво значение — повтаряше Марсел, опитвайки се да хване сина си за ръкава на сакото, но той рязко се отскубна.
— За теб може би… Но не и за мен, та аз съм орезилен! Тя няма да ме погледне никога вече! Бам, от раз получих десет черни точки… Изстрелях се обратно в кошарката ми на Джудже!
— Нищо подобно! Нищо подобно! — твърдеше Жозиан, останала без дъх да търчи след малкото си.
— Напротив. Станах за посмешище. Това е точната дума.
— Недей да правиш от мухата слон!
— Ще правя каквото си искам, фактите са си факти: аз говорех и никой не разбираше бъкел. Отговаряха ми с what, казваха pardon и колкото и да се напъвах да им редя най-красивите си изрази на английски, те не вдяваха…
— Е, това поне е на френски — отвърна Марсел, хванал здраво сина си през кръста с яките си ръце.
Младши се сгуши в баща си, разтърсен от ридания.
— Какъв смисъл имаше да изкълва от кора до кора два наръчника „Да говорим свободно английски“, единия с дясното, другия с лявото око, за по-бързо? Кажи ми! Каква е ползата? Бях съвсем като малкото грозно патенце сред белите красиви лебеди! Бях смешен, бях жалък…
— Нищо подобно! Просто още не си си изработил правилния акцент, това е. Нормално е. Героите от книгите не бърборят като обикновените хора от улицата. Ще видиш, че след два дни ще започнеш да се изразяваш като джентълмен и дори ще се питаш дали случайно не си член на кралското семейство.
Те минаха покрай Гари, без да го забележат.
Гари се усмихна и си обеща да дойде по-късно.
Погледна часовника, беше станало осем, и звънна на приятеля си Чарли, който живееше точно на гърба на универсалния магазин, на „Базил Стрийт“.
Чарли се готвеше да скъса с гаджето си Шийра и си свиваше джойнт, за да си даде кураж. Гари го наблюдаваше, развеселен. Беше престанал да пуши трева. Правеше го ужасно сантиментален; чувстваше се готов да запее стари песни и да рони сълзи, да реди спомени за първото си плюшено мече със скъсано ухо или да започне да разказва живота си на първия срещнат.
Мобилният му звънна и той погледна изписаното на екрана име. Мисис Хауъл! Беше третото й обаждане. Не вдигна. Не му беше до обяснения. Вярно, не беше много хубаво, че си тръгна, без да я предупреди, но не искаше повече да слуша никакви приказки нито за баща си, нито за Шотландия, още по-малко за шотландците. Нямам нужда от баща, а от пиано, от Оливър… и не след дълго щеше да отиде в прочутото Джулиард Скул в Ню Йорк! Преди да тръгне за Шотландия, бе изпратил документите си и молба за кандидатстване и чакаше да узнае дали ще го приемат, или не. Отсега нататък гледаше само напред. Промени курса. Не беше единственият, израснал без баща. Щеше да продължи да живее без него. Пазеше жив образа на дядо си, а ако се наложеше да говори с някого по мъжки, щеше да се обърне към Оливър.