Небесносини грехове

- Как мислиш изкарахме първото парче? - попита той.

- Това обяснява униформения, който си повръщаше червата в храстите, когато идвах насам.

- Това му е първата седмица.

- Такова си копеле.

- Може би, но никой друг не искаше да си вкара ръцете вътре.

Когато приключиш, техниците ще изпомпят водата и ще я филтрират за доказателства. Но първо ти я получаваш. Кажи ми, че не е убийство от ликантроп, Анита, кажи ми, и аз ще го кажа пред медиите. Това ще укроти лова на вещици.

- Но не и истерията, Зербровски. Ако това е втори убиец, значи си имаме двама от най-лошите психопати, които съм виждала в Сейнт Луис. Иска ми се да докажа, че не е превръщач, но ако не е, тогава имаме други проблеми.

Той премигна към мен.

- Ще си по-щастлива, ако е същият превръщач?

- По традиция двама отделни убийци, избиват повече хора, отколкото един.

- Все още мислиш повече като ченге, отколкото като експерт по чудовищата, Анита.

- Мерси. - Обърнах се към ваната и внезапно осъзнах, че ще го направя. Нямаше да бръкна по дълбоко от ръба на ръкавиците. Прекалено е нездравословно, но ако можех да намеря парче с късите ръкавици, щях да го направя.

Водата беше студена, дори и през ръкавиците. Бръкнах надолу, докато ръба на студената, кървава вода пълзеше нагоре по ръката ми и едва потопила половината си ръка ударих нещо солидно. Замръзнах за момент, поех си плитко въздух и плъзнах ръка надолу по това, което бях докоснала. Беше меко и плътно едновременно, месеста плът. Стигнах до кост, достатъчно, че да го стисна и да го измъкна от водата. Беше остатък от женска ръка. Костта изглеждаше розово-бяла, докато водата се оттичаше от нея. Краят, който е бил прикачен към рамото беше смазан. Имаше инструменти, които можеха да причинят това, но се съмнявах, че някой ще положи толкова усилия.

Поставих ръката настрани и бръкнах пак там, където я бях намерила. Този път ръката ми потъна малко по-дълбоко и изтеглих почти гола кост. Не изглеждаше като част от човек, затова не я разглеждах по този начин. Гледах, все едно бях намерила животно в гората и се опитвах да разбера какво го беше изяло. Големи зъби, с голяма смазваща сила. Много малко истински хищници имаха тази разчупваща костите сила, но повечето ликантропи я притежаваха. Съмнявах се че някоя хиена е избягала от зоопарка, за да вилнее в баня в предградията.

Пуснах костта да се плъзне обратно във водата, бавно, леко, защото по някаква причина наистина не исках да ме опръска.

Обърнах гръб на ваната, стигнах внимателно до вратата, свалих ръкавиците, хвърлих ги в торбата, която Зербровски ми отвори, облегнах се на рамката, свалих калцуните, хвърлих и тях в торбата за боклук, излязох от тази ужасна стая и продължих да вървя, докато не стигнах спалнята.

Тук въздухът изглеждаше по-чист, по-лесен за дишане.