Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Не и според майка ми, макар че не си първата, която го твърди. Почти се разсмях и разбрах, че съм загубила.
- Защото, Зербровски, в тази стая има само две цели стени, и двете са покрити толкова плътно с кръв и вътрешности, че изглежда като две убийства - едното при едната стена, а второто при другата.
- А ваната? - попита той.
- Цветът на водата е бледен. Преди не съм виждала някой да кърви до смърт във вана, така че не знам дали водата трябва да е с такъв цвят, или би трябвало да е по-тъмна. Но инстинктът ми подсказва, че никой не е умрял от кръвозагуба в тази вана. Може да е бил убит вътре, но повечето кръв е по пода и по стените.
- Сигурна ли си за това?
- Не, както казах, никога не съм виждала някой да умре от загуба на кръв във вана, но освен това се чудя защо е толкова пълна, почти до ръба. Повечето вани не могат да бъдат толкова пълни с вода, имат малка дупка, която пречи на водата да прелива. Тази е толкова пълна, че даже не можеш да стъпиш вътре, без да разплискаш вода по целия под.
Той наблюдаваше лицето ми, докато говорех, след което погледът му се плъзна настрани, за да огледа помещението и чистата част от пода, върху която стояхме.
- Права съм, че са убити поне двама човека, нали?
Той вече контролираше изражението си и срещна погледа ми.
- Може би.
Въздъхнах, но това се дължеше предимно на раздразнение.
- Виж, от години работя с Долф и го харесвам. Уважавам методите му на работа, но по дяволите, Зербровски, не е нужно да се правиш на толкова потаен като него. Винаги съм мразела да си играя на двайсет въпроса. Нека да пробваме нещо ново и различно. Аз ще задавам въпроси, ти отговоряш.
Той почти се усмихна.
- Може би.
Преборих се с желанието да се развикам. Заговорих много спокойно, много тихо.
- Убити са поне двама човека, посечени до стените. - Насилих се да се извърна назад и да погледна отново въпросните две стени. Сега, когато с мен имаше друго човешко същество, с което да говоря, и той ме беше ядосал леко, отново бях в състояние да мисля. Стените не бяха боядисани с кръв буквално. Имаше участъци, при които се виждаха плочки, но те бяха в умерено кафяв цвят, така че положението изглеждаше по-зле, отколкото беше, а Господ бе свидетел, че е достатъчно зле.
Отново се обърнах към Зербровски.
- Добре, две убийства, по едно до всяка стена. Или поне са били изкормени, накълцани, или каквото са били, до всяка стена. - Пак погледнах ваната. - Има ли части от тела в нея?
- Долф щеше да те накара да провериш.
Втренчих се в него.
- Може би, вероятно. Но ти не си Долф, а аз не съм в настроение.
- Оставихме частите вътре специално за теб, Анита. Без майтап. -Той вдигна ръце. - Ти си нашият експерт по чудовищата, и ако това не е чудовище, то не знам какво може да е.
Тук ме хвана на тясно.
- Чудовище е, Зербровски, но дали е човек, или е нещо друго? Това е въпросът за 64 млрд. долара *.
(*шоу в САЩ, подобно на „Стани богат", излъчвано в периода 1955-58 г.)
- Мислех, че са 64 хил. долара - усъмни се той.
- Инфлация - обясних. - Поне имаш ли някакви дълги ръкавици или нещо подобно?
- Никакви дълги ръкавици в мен - отсече той.
- Мразя те - казах.
- Не си първата, която го заявява днес - отговори, отново изглеждайки уморен.
- Ще разнеса кръв до ада и обратно.
Той порови под мивката и намери торба за боклук.
- Постави калцуните вътре, преди да излезеш от стаята.
- Какво бих могла да науча, като ровя в такава бъркотия?
- Вероятно нищо - отвърна той.
Поклатих глава.
- В такъв случай защо да го правя?
- Защото запазихме местопрестъплението за теб. Не сме източили проклетата вана, за да не повредим някаква мистериозна част от чудовище, която ти би забелязала, а ние бих изхвърлили.
- Мистериозна - повторих, - какво, да не би Кати отново да ти е чела книги за големи?
Той се усмихна.
- Колкото по-бързо направиш това, толкова по-скоро всички можем да се махнем от тук.
- Не се мотая нарочно - възразих, дори и след като знаех, че го правя.
- Напротив, мотаеш се, и не те обвинявам.
Погледнах към следващата стая, след което отново към Зербровски.
- Ако не открия някаква наистина страхотна улика, със сигурност ще ти сритам задника.
Той се ухили.
- Само ако ме хванеш.
Поклатих глава, поех плитко дъх и пристъпих през последната врата.
54
Кръвта се събра около найлоновите калцуни, не точно до ръба, не заливаше обувките ми, но беше близо. Дори и през найлона и през обувките, можех да усетя, че е хладна. Не студена, но хладна. Не бях сигурна дали си въобразявах или не. Не мисля че трябваше да усещам кръвта през калцуните и обувката. Но го чувствах, сякаш мога. Понякога въображението ми не е плюс на местопрестъпленията.