Небесносини грехове

Вдигнах очи и погледнах в огледалото, лицето ми бе почти призрачно бяло, очите ми се открояваха като черни дупки на фона на физиономията ми, останалата очна линия ги караше да изглеждат по-големи, по-завладяващи, по-изгубени, отколкото трябваше да бъдат. Това, което исках да кажа, беше „Не знам дали искам да продължавам да правя това", но гласно изрекох:

- Мислех, че местопрестъплението при спалнята е тежко, но това е по-зле.

Той кимна.

Понечих да поема дъх, но се сетих навреме за миризмата, и вдишах по-плитко, което въобще не беше толкова успокояващо за психиката ми, но бе по-добре за стомаха.

- Ще се оправя.

Той не започна да спори, защото през повечето време се отнасяше с мен според мъжките правила. Ако един мъж заяви, че ще се оправи, просто приемаш думите му, дори и да не му вярваш. Единственото изключение е, когато е заложен нечий живот, тогава кодът на мъжете може да бъде нарушен, но мъжът с когото го нарушиш, вероятно никога няма да ти прости.

Изправих се, а ръцете ми все още бяха вкопчени в мивката.

Примигах няколко пъти срещу огледалото, след което се обърнах отново към далечната стая. Можех да го направя. Трябваше да го направя. Трябваше да мога да видя това, което е там, и да разсъждавам разумно. Исках от себе си нещо ужасно. Най-сетне го признах. Признах, че да виждам гледки, като тази в съседната стая, унищожаваше душата. Признах и продължих.

Отново бях при вратата на банята. Зербровски беше дошъл и стоеше точно зад мен. Нямаше място да стоим в рамката на вратата заедно и да е комфортно.

Огледах стаята и покритите с кръв и вътрешности стени.

- Колко човека са убити там?

- Защо? - попита той.

- Не се прави на потаен, Зербровски, днес нямам търпение за това.

- Защо? - отново запита той, но този път в гласа му имаше отбранителна нотка.

Погледнах го.

- Какъв ти е проблемът?

Той не посочи към касапницата. Всъщност, за секунда или две си помислих, че ще ми заяви да се гледам работата, но не го направи.

- Ако Долф те попиташе защо, просто щеше да му отговориш, а не да спориш с него.

Въздъхнах.

- Трудно ти е да заемеш мястото на Долф? - попитах.

- Не, но ми писна да се повтарям, при условие, че знам, че никой не кара Долф да го прави.

Вдигнах поглед към него и усетих как по лицето ми пропълзя усмивка.

- Е, всъщност, карам и Долф да се повтаря.

Той се усмихна.

- Добре, добре, може би го правиш, но си такъв трън в задника, Анита.

- Това е талант - обясних.

Стояхме в рамката на вратата и се усмихвахме един на друг. В малката стая на ужасите нищо не се бе променило. Нямаше дори и капка по-малко кръв, или сантиметър по-малко вътрешности, залепени за стените, но и двамата се чувствахме по-добре.

- Така - изрекох с усмивка, - колко хора са убити в банята?

Неговата усмивка стигна до ушите му.

- Защо питаш?

- Копеле - казах.

Той раздвижи веждите си над рамките на очилата.