Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Няма нормално правителство, което да иска такова животно в страната си.
- Говори с мен, Брадли, говори с мен, или когато се видим следващия път, няма да ти се доверявам така, като го правя точно сега.
Той въздъхна и изведнъж започна да изглежда уморен. Потърка очите си с палец и показалец.
- Насочиха вниманието ни към тези убийства. Но и преди съм виждал такива престъпления. В друга държава, на място, където правителството се тревожеше повече да остане на власт, отколкото да предпази беззащитните жени. - В погледа му имаше някакво изражение, нещо отдалечено и изпълено с болка.
- Каза, че си се махнал от тази работа.
- Махнах се. - Той ме погледна много твърдо, очите му вече не бяха очи на ченге. - Мъжете като Ван Андерс бяха една от причините, поради които не можех повече да продължавам да правя това. Но когато определени хора разбраха, че е възможно да е бил оставен да вилнее в рамките на САЩ, не бяха доволни. Имам еднократно разрешение да помогна нещата да се задвижат тук.
- Каква е цената на тази помощ?
- Хайнрих ще бъде изведен от страната. Никога няма да идентифицират втория мъж, с когото беше прибран. Всичко ще бъде покрито.
- Хайнрих е подозиран в тероризъм. Мислиш, че просто ще го пуснат да си ходи?
- Търсят го в още пет държави, с които имаме спогодби. На кого да го дадем, Анита? По-добре да го пуснем.
- Не искаш ли да разбереш защо е бил в града? Аз знам, че ме интересува защо ме следеше.
- Обясних ти защо такива хора биха могли да те поискат.
- За да вдигам мъртъвци за тях. Тук политически лидер, няколко зомби-телохранители там - опитах да се пошегувам, но Брадли не се смееше.
- Сещаш ли се за мъжа, който беше прикован за стената на дневната си?
- Да.
- Той познаваше Хайнрих и Ван Андерс и смяташе, че те са прекалено крайни. Напусна и се скри, но не достатъчно добре.
- Ако това е било екзекуция, защо са го направили да изглежда като някакво ритуално убийство?
- За да не прилича на екзекуция.
- Защо ги е интресувало? - попитах.
Той поклати глава.
- Това е съобщение, Анита. Искали са го мъртъв и при това по начин, който ще бъде достатъчно сензационен, че да стигне до заглавията в пресата. Искали са смъртта му да бъде такава заради всички останали като него, като мен, които са напуснали.
- Не можеш да си сигурен, Брадли.
- Не за всичко, но знам, че всички замесени искат Ван Андерс да бъде заловен и Хайнрих да изчезне.
- А останалите?
- Не знам.
- Завинаги ли са заминали, или трябва да се притеснявам?
- Притеснявай се, Анита, аз бих.
- Страхотно. - Хрумна ми нещо. - Знам, че това всичко това е неофициално за теб. Е, и аз искам да те питам нещо неофициално.
- Нищо не обещавам, но за какво става въпрос?
Казах му името на Лео Харлан и общо описание, защото не е толкова трудно човек да смени името си.
- Твърди, че е наемен убиец и му вярвам. Казва, че е тук на нещо като ваканция, и на това също вярвам. Но изведнъж в Сейнт Луис стана навалица от кофти типове, които са обявени за международно издирване, и ми е любопитно да разбера дали клиентът ми е свързан с тях по някакъв начин.
- Ще поразпитам наоколо.
- Ако се появи в някой от списъците ти, ще го избягвам и ще откажа да вдигна предшественика му. Ако не се появи, ще свърша работата.
- Дори и след като е убиец?
Свих рамене.
- Коя съм аз, че да хвърлям камъни, Брадли? Опитвам се да не съдя хората повече, отколкото ми се налага.
- Или започваш да се чувстваш по-удобно с убийци.
- Да, всичките ми приятели са или престъпници, или чудовища, или ченгета.
Това го накара да се усмихне.
Зербровски се провикна от долния етаж.
- Анита, ехо, изчезваме.
Дадох на Брадли номера на мобилния ми. Той го записа. Изтичах към стълбите.
56
О'Брайън беше започнала разпита преди да стигнем там. Хората в Сейнт Луис изглежда не разбираха, че сирени и светлини на полицейска кола, означаваха да се разкарат от пътя. По-скоро полицейската кола с всичките аларми причини задръстване около нас. Шофьорите бяха толкова заети да се опитват да разберат защо бързаме така, че забравиха да се отдръпват.
Никога не бях виждала Зербровски толкова ядосан. По дяволите, даже не съм сигурна, че съм го виждала ядосан. Не и наистина. Беше вдигнал достатъчно шум, че да изкара О'Брайън от стаята за разпити, но тя продължаваше да повтаря:
- Можете да го получите, когато приключим с него, сержант.