Цялото кралско войнство

След половин час Том излезе и така тресна вратата, че портретите на бившите губернатори, накичени в приемната, се разлюляха в тежките си златни рамки като есенни листа при буря. Той прекоси приемната, без дори да погледне към моята отворена врата, и излезе. Отначало, както ми обясни Шефа после, отричал всичко. После си признал, като го изгледал с вид, който говорел: „А на теб това какво ти влиза в работата!“ Когато малко след това влязох при Шефа, той едва можеше да говори. Оставаше му само една малка утеха, така да се каже, от юридически характер: по думите на Том той бил само един от редниците във взвода от приятели на Сибил. Но, от друга страна, Шефа беше бесен именно поради това — как може Том да е просто един от взвода! И въпреки че този факт щеше да бъде от полза, ако се наложеше да се установява кой е бащата на детето, честолюбието на Шефа бе уязвено.

С издирването и довеждането на Том изпълних първата си задача. Втората ми отне малко повече време. Да намеря нещо за Марвин Фрей. По всичко личеше, че няма да се намери кой знае какво. Той се оказа бръснар в единствения хотел в Дюбойзвил, неголям град в четвърти окръг. Беше „изтупано момче“: с остри като бръснач ръбове на раираните панталони, намазана с брилянтин оредяла коса, ръце като надути бели гумени ръкавици, вестник „Конен спорт“ в задния джоб, с безформен мек нос, прорязан от сини жилки, и дъх на сен-сен и евтино уиски. Беше вдовец и живееше с двете си дъщери. Какво да изнамериш за такъв човек? Всичко е ясно предварително. Разбира се, той има безсмъртна душа, неповторима и безценна в божите очи и е единственият по рода си конгломерат от атомна енергия, известен под наименованието Марвин Фрей, но какво повече от това? За него знаеш всичко. Знаеш вицовете му, знаеш гадничкото носово хихикане, което ги предхожда, знаеш как в заключение сивият език облизва самодоволно устните, знаеш го как бръщолеви и се подмазва, наведен над разплутата маса с лице, покрито с димящи кърпи, която се оказва я местният банкер, я собственикът на местния игрален дом, я местният конгресмен, знаеш как се занася с курветата от хотела и се мъчи да измъкне някоя клюкичка от тях, знаеш как прави дългове поради неоправдалите се предчувствия за конните състезания и лошия зар, знаеш как се събужда сутрин с вкус на пиринч в устата, сяда на края на кревата и спуща босите си нозе на студения под, обзет от безименното си отчаяние. И знаеш, че при това съчетание от бедност, слабодушие и суетност на него просто му е писано да бъде лишен от последната си гордост и последния си срам и да стане оръдие на Макмърфи. Или на който и да било друг.