Огнената кралица

— Някога липсва ли ти? — попита тя, като взе купичката си. — Бил си възпитан в Ордена. Сигурно ти е било трудно да го изоставиш?

— Вече бях загубил братята си в края на войната, заедно с много други неща. Нямаше при какво да се върна. — Той седна до нея и известно време се хранеха мълчаливо. Както винаги, чувството за споделено разбиране прогони тревогите му с успокоителна лекота. Когато беше с нея, се чувстваше почти все едно песента му се е върнала, толкова лесно бе да отгатне настроението ѝ. И сега го виждаше, леката напрегнатост върху лицето ѝ, докато ядеше, начина, по който очите ѝ все се стрелкаха към лицето му.

— Тревожиш се за бъдещето — каза той.

— Светът е в хаос — отвърна тя. — Изглежда уместно да се тревожа.

— Ако бях още човек на Вярата, можех да ти цитирам подходящ откъс от катехизиса за достойнствата на надеждата.

— Вярваш ли, че походът на кралицата ще успее?

— Вярвам в нея. Тя е… нещо повече, отколкото беше.

— Да речем, че успеем — и после какво?

— Ще се върнем в Пределите, където подозирам, ще прекарваме голяма част от времето си да ги пазим от жадни за злато идиоти.

— Това ли е амбицията ти? Само кулата и Пределите?

— Кулата, Пределите… — той посегна да хване ръката ѝ — и ти. Плюс мир, за да им се наслаждавам.

Тя се усмихна, но той видя, че усмивката ѝ е насилена.

— Татко също искаше мир и се надяваше да го намери в Пределите.

— Кейнис ми каза, че бил пратен в изгнание, защото се възпротивил на кралската воля. Винаги съм предполагал, че е отказал да направи онова, което извърши баща ми на Мелденейските острови.

— Това беше връхната точка на един дълъг спор. Татко започнал кариерата си като гвардеец в домашната гвардия на Ал Ниерен още когато азраелските благородни фамилии враждували безспир за владетелския престол. Веднъж ми каза, че Янус му обещал мир, в дните, когато епидемията от Червената ръка най-после утихнала. Тогава и двамата били още момчета, подложени на яростна атака от дузина домове, обединили се срещу тях. Родът на Ал Ниерен бил отслабен от чумата и изглеждал лесна жертва. „Ще избием всички тези глупаци заедно, Ванос — казал му Янус. — А после ще създадем кралство.“

— Така и направили — продължи тя, — воювали година след година, другите домове били разбити и поставени на колене, васалствата били подчинени със сила, всичко това въз основа на обещанието за мир. Мир, който обаче не дошъл с възникването на Кралството, тъй като Янус обърнал взор към чуждите земи. Неспособен да понесе нова война, баща ми помолил да бъде освободен, въобразявал си, че може да се оттегли да живее спокойно в Пределите, далеч от тревогите на Кралството и амбициите на Янус. Но войната пак го намерила, когато дошла Ледената орда.

Вейлин стисна здраво ръката ѝ.

— Когато спечелим тази война, няма да остане вече кой да се бие.