Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
Вейлин и Надарените получиха място в една от гигантските лодки, докато гвардейците на Орвен и сентарите бяха принудени да се скупчат в по-малките съдове, някои наскоро изработени, за да поемат увеличения брой участници в тазгодишната миграция. Драскун трепереше леко, докато го качваха, и се успокои само малко от получената шепа горски плодове. Бойният кон беше свикнал донякъде с присъствието на вълците, но близостта на толкова много в такова тясно място явно подлагаше търпението му на изпитание.
— Кротко, приятел — каза Вейлин, докато се опитваше да го успокои с чесане по носа. Днес обаче Драскун не беше в настроение за такива неща, беше втренчил облещените си очи в мълчаливото вълче множество и тръскаше глава, озъбен тревожно.
— Нека опитам аз — каза Дарена и се приближи да притисне длан към шията на бойния кон. Затвори очи и на челото ѝ се появи малка бръчка, докато се съсредоточаваше. Драскун се успокои почти мигновено, наведе глава и замига в кротко доволство.
— Показах му конюшните у дома — каза Дарена. — Сега той си мисли, че е там.
— Уменията ти растат, милейди — каза Вейлин и ѝ се поклони.
— Мъничко. — Тя се обърна към най-близкия шаман, старец с изпито лице, който стоеше с пет вълка, наредени в неподвижен кръг около него. — Макар да се съмнявам, че някой от нас някога ще може да се мери с тях. Някои умения изискват цял живот обучение.
От всички освен шамана се очакваше да се редуват в гребането, като прекарат два или повече часа на едно от широките весла. Както винаги, продължителната физическа работа даде на Лоркан повод за множество оплаквания, макар Вейлин да забеляза, че той не гребе кой знае колко усилено. Сега Лоркан изглеждаше по-висок, с по-изправен гръб и по-широки рамене. Въпреки цялото му мърморене Вейлин знаеше, че момчето, което бе срещнал в Пределите, се е загубило някъде сред изпитанията на войната и лишенията върху леда. Макар че ако се съдеше по постоянните погледи, които мяташе към Кара, едно нещо у него не бе избледняло по време на пътуването.
С напредването им на юг островите ставаха все по-големи и високи — гигантски хълмове от гранит със заснежени върхове и гъсти гори, от които при приближаването им се появяваха още канута. В поздравите на Вълчия народ нямаше голяма радост, само малко махане с ръце и уважителни кимания между шамани, няколко подвиквания от стари приятели, но в по-голямата си част конвоят им растеше с тиха ефикасност. Вейлин намери за странно и че никой не бе особено изненадан или смутен от присъствието на толкова много външни хора: повечето просто гледаха пъстрата му компания с мрачно приемане.
— Знаели са, че ще пътуваме с вас — каза той на Асторек по време на една от двете им дневни смени на греблата. Откакто пътуваха по вода, шаманът не говореше много, лицето му беше застинало в маска на постоянна концентрация, докато държеше вълците под контрол.
— Ястребите не само убиват — отвърна той и посочи с глава към небето, където голямото виещо се ято на ястребите-копия следваше конвоя. Нощем те се спускаха да кацнат на гората от стойки, стърчащи от канутата, и лапаха тънките резенчета месо, подавани им от техните шамани, повечето от които, изглежда, бяха жени.
— Съобщения ли носят? — попита Вейлин. — Но твоят народ няма писменост.
— Да, ние нямаме книги. — Асторек измъкна нещо от един джоб на кожите си и го подхвърли на Вейлин: парче кост от лос, гравирано от край до край с резки. — Всяка резка обозначава звук — обясни Асторек. — Свържи ги и ще получиш дума.
— Какво пише?
— „Дългия нож е шаман на трийсет вълци.“ Многокрилата го издяла, когато достигнах зрелост, и прати екземпляри до всички селища. Това е единственият път, когато съм виждал някой от нашия народ да се фука.
Вейлин погледна другите глутници в кануто и забеляза колко малки са те в сравнение с тази на Асторек — никоя не наброяваше повече от десетина животни.
— Сигурно е трудно да контролираш толкова много.
— Контролиране не е правилната дума. Те… ме приемат.
Вейлин огледа по-внимателно глутницата на Асторек и видя как погледите на всички са вперени в него, запленени и почти немигащи.
— Те могат да го чуят. Ехото на вълчия зов. То още е в теб.
По лицето на Асторек за миг пробяга неловкост и един от вълците се обърна към Вейлин с ръмжене, напиращо от муцуната му. Успокои се, когато Асторек посегна да го погали по главата, и се взря в него със сляпо обожание.
— Могат да го чуят и в теб, Гарванова сянко. Някои неща в човешката душа никога не избледняват.