Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Корабът ѝ е бил унищожен в бурята — каза Лирна. — Намерихме няколко оцелели, но никой няма вести за нея. Знам, че с лейди губернаторката бяхте близки, и аз също скърбя за загубата ѝ. Нейният дух и мечът ѝ ще ни липсват много.
— Винаги съм искала да я питам за обсадата, какво е направила. Но не можах, виждах каква болка ѝ причинява това. Чудила съм се как една толкова добра душа може да извърши онова, което казват, че е направила в Алтор, защото то не подхожда на онази Рева, която познавам. А сега… — Тя сведе поглед към ръцете си, тънките ѝ гъвкави пръсти шаваха като бледи паяци. — Сега се съмнявам, че би ме познала.
Лирна посегна да приглади назад един немирен кичур, паднал над челото ѝ, и се разтревожи от студенината на кожата ѝ.
— Милейди, хиляди хора са живи благодарение на теб.
— А други хиляди са мъртви.
Брат Келан се приближи до Алорнис и ѝ подаде чаша с нещо горещо със сладък мирис.
— Приспивателно, милейди.
— Не искам да спя — каза тя. — Може да сънувам.
— Няма да има сънища. — Той се усмихна и сложи чашата в ръцете ѝ. — Обещавам.
Когато лечителят се отдалечи, Лирна го последва. Въпреки дългите часове на неспирна работа той оставаше бодър, явно безразличен към зловонието в палатката и кръвта, оцапала робата му.
— Можеш ли да ѝ помогнеш? — попита тя.
— Мога да ѝ помогна да поспи, ваше величество. Мога да ѝ дам различни церове, които да успокоят един смутен ум. Това може да я върне към някакво подобие на нормалност, за известно време. Но съм виждал това и преди, болестта на духа, която избуява в онези, които са тласнати отвъд границите си. Сграбчи ли те, никога не те пуска напълно. Съветът ми е да я върнете в Кралството час по-скоро.
— Не! — Алорнис беше станала от койката си и вървеше към тях. Спокойното ѝ по-рано лице сега бе застинало в решителен отказ. — Не. Оставам тук. — Думите ѝ звучаха малко завалено, тя се олюля и Лирна се втурна да я подхване.
— Ние с вас имаме да запалим още огньове, ваше величество — прошепна Алорнис, когато кралицата я положи обратно върху койката и я загледа, докато тя се унасяше в сън, продължавайки да мърмори: — Толкова много прекрасни огньове.
5.
Вейлин
Когато твърдата бяла равнина около острова изтъня, а после се начупи под тежестта на новото слънце, Вълчият народ свали покривалата на канутата си. След броени дни бяха останали само няколко упорити парчета лед, носещи се в бързото течение между островите. Също като лодките, направени от Мечия народ в Огледалния пролив, канутата на Вълчия народ представляваха издълбани дървесни стволове с най-различна широчина. Повечето можеха да носят не повече от четирима наведнъж, други бяха достатъчно големи да поберат десет, а три бяха с такива размери, че изглеждаше невероятно, че изобщо могат да плават.
— Изсечени са от големите червени дървета, които растат на юг — обясни Асторек, докато избутваха един от големите съдове към улей, за да го пуснат на вода. — Дървета, които израстват големи като планини в протежение на двайсет човешки живота. Само веднъж на поколение Вълчият народ си позволява да отсече червено дърво. Когато бъде направена нова лодка, това е повод за големи празненства.
Целта на гигантския съд скоро стана ясна: Асторек качи вълците си на борда заедно с другите глутници. Шаманите изглеждаха определено напрегнати, докато стояха сред вълците със съсредоточени лица. Всички вълци бяха покорни и кротки, макар че от време на време някой се обръщаше към друга глутница с тихо ръмжене, клокочещо в гърлото му, преди да се кротне при настоятелния жест на своя шаман. „Без властта на шамана те ще се превърнат отново във вълци“, осъзна Вейлин и отново се зачуди на силата на Надарените от този народ. „Те използват дарбите си с часове, но пак не се уморяват.“
— Това не е сила — каза Кирал, като изникна до него, следвана от своята котка. По лонакски обичай не ѝ беше дала име, макар че другите Надарени предсказуемо я нарекоха Едноушка. Тя беше най-непослушната от котките, обичаше да изпълва нощта със скръбен вой и да посреща с неохотно фучене всякаква човешка компания освен Кирал. Сега поздрави Вейлин с кратко съскане и остана близо до Кирал, снишена и бдителна.
— Умение е — продължи ловкинята, като кимна към Асторек. — Родено от вековна нужда. Нашите дарби са полезни, но все пак можем да оцелеем без тях. А тези хора се нуждаят от силата си, иначе ледът ще ги погуби. Затова са се научили да я владеят, да я споделят, да използват само колкото им е нужно. — Тя се усмихна, без да откъсва очи от воларианеца. — Ние сигурно им изглеждаме като непохватни деца.