Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
По-късно се присъедини към Асторек начело на армията, водейки Драскун, докато шаманът прати вълците си напред да разузнаят пътя.
— Осъзнавам, че може да е трудно за вярване — каза Вейлин. — Но аз съм бил там и съм чувал гласа му. Колкото и да ми се иска да го отхвърля като плод на легенди или заблуди, жаждата му да ни унищожи е съвсем реална.
— Мислех, че трябва да умреш, за да се озовеш в Отвъдното.
Вейлин насочи поглед към хоризонта. Никога не му беше лесно да говори за случилото се в Алтор, може би защото толкова голяма част бе все още неразбираема за него.
— Вярно е.
— Тогава как така си тук?
Вейлин хвърли поглед към Дарена, която се смееше с Кара, докато котките им се търкаляха и боричкаха игриво недалеч от тях.
— Винаги съм имал голям късмет на приятели.
След още седмица преход пред очите им се появиха планините, голяма верига стръмни хребети и върхове, които се простираха на юг, докъдето поглед стига. Долините изглеждаха богати на борове, но върховете се състояха предимно от гол гранит, обагрени в бледосиньо сред мъглата. На изток се виждаше смътно оранжево сияние под ниско скупчени тъмни облаци.
— Огнени планини — обясни Асторек. — Даже местните племена не ходят там.
— Вашият народ търгува ли с тях? — попита Вейлин. — Говори ли езика им?
— Те говорят волариански, или някакво негово подобие. Трудно е да ги разбереш, ако не си им свикнал. И не, не търгуваме с тях. Те стоят в своите хълмове и се бият помежду си в безкрайните си вътрешни вражди, или пък с воларианците, когато дойдат да попълнят робската си квота, и рядко прекосяват тундрата. — Асторек хвърли поглед нагоре към постоянно кръжащите над главите им ястреби-копия и една група се отдели от главното ято, за да полети към хълмовете. — Майка ми ще ни предупреди за всеки, който идва да ни посрещне.
Само че когато изкачиха предпланините, не ги чакаше никой, а по висините отпред не личеше никакъв признак, че някой може да е преградил пътя им.
— Моят народ би направил същото — каза Алтурк, докато оглеждаше с присвити очи тихите възвишения. — Ще ни остави да навлезем, да вървим, докато не си въобразим, че сме в безопасност, а после ще ни нападне през нощта.
— Никой не ни гледа — заяви Кирал с нотка на увереност. Обърна се към Вейлин. — Обаче някой иде. Песента ми е ясна: трябва да чакаме.
Направиха си лагер на редица хълмове, които им предоставяха добър изглед към околния терен, ястребите-копия бдяха непрестанно, а вълците стояха на глутници по периметъра. Но хълмовете си оставаха все така тихи. С падането на нощта сиянието на източните огнени планини стана по-ярко, а през дима, който изпускаха в небето, сегиз-тогиз проблясваха светкавици.
— Значи ръката на Нишак стига до другия край на света — отбеляза Алтурк, докато седяха край огъня, вперил поглед в далечното сияние. Наскоро беше изоставил обичайната си практика да яде и спи отделно от отряда, а главата му отново бе обръсната до къса четина. По лицата на някои сентари все още личеше презрение към него, но други показваха неохотно връщащо се уважение.
Вейлин огледа хората и забеляза как всички вече са смесени, гвардейци и лонаки седяха спокойно един до друг, сред тях имаше и Надарени, а котките им ловяха късчетата храна, подхвърляни им от воините. „Ледът беше ковачница“, реши той, спомняйки си далечните дни, когато бе гледал инструктор Джестин край наковалнята и как трите пръта на един още нероден меч постепенно придобиват форма под непрестанните удари на чука му. „Той изкова от нас нещо ново.“
— Наистина ли си чул гласа му? — попита Дарена.
Алтурк сведе неловко поглед, макар че в него, изглежда, нямаше гняв, само спомен, изпълнен със съжаление.
— Чух го. Звук, който би могъл да излезе само от устата на един бог.
— Мъгливата пещера — каза Кирал. — Малесата ми каза, че само един освен нея я е виждал.
— Тъкмо малесата ме заведе там. Макар че тоягата и ножът ми ме бяха направили талеса на Сивите ястреби, мъж на шест жени и баща на чудесен син, все още бях младеж, мечтаещ за величие, и си мислех, че мога да го намеря в Мъгливата пещера, където се говори, че още ехтят гласовете на боговете. Затова отидох в Планината и поисках напътствия от малесата. Не ме допуснаха при нея, защото никой мъж не е достоен за това, но тя ми даде водачка и ни отпрати с думи, които мислех за благословия, но по-късно разбрах, че са предупреждение: „От боговете можеш да чуеш само истината.“