Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
Вейлин поклати глава и приготви собствения си лък. Неговите стрели бяха предназначени за война, а не за лов, тесни и заострени, за да пробиват броня, затова Кирал му подаде три от своите, назъбени също като копията в ръцете на ловците, само че изработени от нечупливото черно стъкло, което използваха сеордите.
— Една няма да стигне — каза му тя. — Зарежи хълбоците и се цели в шията.
Той ги чу, преди да ги види: гръмотевичен тътен отекна през земята, придружен от слаб вълчи лай. Когато пред очите им се появи водещият лос, отначало им се стори, че някое дърво внезапно е поникнало на хоризонта, широко разклонен силует, който се поклащаше и растеше, а около него изникна малка гора. Вейлин беше виждал еорилите да носят парчета от рог на лос и бе придобил някаква представа за размерите им от пещерните рисунки на Вълчия народ, но да ги види на живо бе наистина впечатляващо. Първият мъжкар, който се появи, имаше рога с размах десет стъпки, а самото животно бе на ръст почти колкото двама мъже и вдигаше гъст облак прах, докато се носеше към тях, привело глава; върховете на рогата му бяха дълги колкото меч.
Когато лосът стигна на трийсет крачки от тях, ловците се надигнаха като един и копията им полетяха бързо едно след друго. Водещият лос и още два рухнаха на земята в хаос от ритащи копита и счупени рога. Самото стадо кривна настрани от опасността и се понесе на север, гонено от вълците. Един от ранените мъжкари успя да стане, като пръхтеше и размахваше частично счупените си рога, преди да се втурне право към най-близкия ловец. Кирал прати стрела в шията му, Вейлин я последва с още две, но животното почти не забави ход. Рогата му застъргаха по земята, докато връхлиташе върху ловеца. Оказа се обаче, че той не се нуждае особено от помощта им — в последния миг се затича напред, скочи над главата на лоса, извъртя се във въздуха, опря две ръце в шията му и се преметна над него със салто, на което би завидял всеки акробат.
Лосът изпръхтя и се врътна, като пръскаше кръв и ревеше недоволно, преди Кирал да го довърши с внимателно прицелена стрела в окото — постижение, което Вейлин се съмняваше, че дори Рева би могла да повтори. Той отиде при Асторек, докато ловците се заеха да разфасоват жертвите си, дългите им ножове святкаха, докато кормеха и режеха труповете с автоматична бързина. Вълците бяха на стотина крачки оттам, скупчени около друг труп. Обичайната им кротост бе изчезнала, докато се дърлеха и щракаха със зъби един срещу друг, бялата им козина беше оплескана с кръв от муцуните до опашките.
— Наградата им — каза Асторек. — Не е хубаво да ги обвързваш прекалено силно. Понякога трябва да си спомнят какви са.
Един прашен облак в далечината показваше, че останалите лосове продължават да бягат.
— Не ги убивате всички — отбеляза Вейлин.
— Ако ги убием, няма да има какво да ловуваме догодина.
— Когато отидем да се бием с воларианците, няма да бъде лов, а битка. Не можем да позволим на никого да избяга. Ще ги избием всички.
— Мислиш си, че имам скрупули относно убиването на бившите си сънародници? Не е нещо, което да не съм правил и преди.
— Този път ще е различно. Този път ги води нещо много по-лошо от свръхамбициозен генерал.
Кирал се приближи — бършеше кръвта от стрелите си — и хвърли предпазлив поглед към шамана.
— Лорд Вейлин казва истината — заяви тя. — Усещам състраданието ти. Но то ще те погуби, когато се изправим срещу любимото куче на Съюзника.
Асторек се намръщи и поклати озадачено глава.
— Съюзника ли?
— И той живее в това… отвъдно място? Оттатък смъртта?
Вейлин се помъчи да формулира точен отговор. Да обясни концепцията за Отвъдното на човек, отраснал без никаква форма на вяра, се оказваше трудно. Също така, за разлика от хората, които го бяха осиновили, Асторек не изпитваше склонност да боготвори зеления огън, който продължаваше да трепка в нощното небе, макар че сега светлината му представляваше само смътно сияние на северния хоризонт. „Една от многото загадки на природата“, бе единственото му мнение по въпроса.
Бяха започнали похода предния ден. Воините на Вълчия народ, събрани в хлабава формация, потеглиха на юг без особен ред или церемонии, освен кратко сбогуване със семействата си. Имаше обаче някои, които нито щяха да пътуват на юг, нито да останат в тундрата. Вейлин видя как група хора се събраха на брега, мъже и жени в напреднала възраст, всеки от тях със собствено кану, натоварено само с малко провизии. Забеляза сред тях Ходещия надалеч, който раздаваше различни предмети на група по-млади хора, вероятно негови деца или внуци: нож, огърлица, копие. Всички те приеха даровете му с мълчаливо уважение. Най-младите подсмърчаха, докато старецът се качи сам в кануто си и го оттласна от брега, след което загреба на север, без да се обръща назад. „Завещанието му“, помисли си Вейлин.