Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Като дете аз питах старейшините: „Кога ще дойде Гарвановата сянка?“ Питах ги отново и отново, защото знаех, че не е дошъл по времето на родителите ми, нито на техните родители, нито през многото Дълги нощи преди това. „Няма да дойде, докато си жив, мъничкият ми“, отвръщаха ми те и аз спях спокойно, защото знаех, че твоето време ще донесе големи страдания и изпитания на Вълчия народ, но на мен ще ми бъде спестена тази гледка.
Продължи да се взира във Вейлин известно време и накрая попита тихо и дрезгаво:
— Как ще победиш врага ни?
— С вашите воини, вашите шамани, вашите вълци и вашите ястреби. Със стоманата на войниците, които командвам, и свирепите умения на съюзниците, които ни последваха дотук. — Млъкна, за да хвърли поглед към Дарена и Надарените, които стояха до входа на хралупата. — И с куража на ярки и могъщи души.
Ходещия надалеч сведе поглед, извърна се и се затътри уморено обратно към дълбините на дървото. Преди сенките да го погълнат, заговори отново и думите му предизвикаха смаяно ахване у останалите Вълчи хора. Някои завикаха подире му, настоятелни въпроси, отправени към мрака, които обаче останаха без отговор.
— Какво каза той? — попита Вейлин Асторек, който стоеше зяпнал и гледаше подир стареца.
— Завещанието си — отвърна воларианецът с тон, който обезкуражаваше по-нататъшен разпит. Обърна поглед към останалите старейшини и зададе въпрос, на който всички отвърнаха с кимвания, някои по-неохотни от други.
— Ще дойдем с теб — обяви Асторек.
Дарена седеше сред кръг от огньове със затворени очи и лицето ѝ ставаше все по-бледо от минута на минута, докато Маркен, Лоркан и Кара се трудеха да поддържат пламъците високи. Вейлин остана до нея, увил плътно тюленова кожа около слабичката ѝ фигура, докато тя не потрепери, което бе знак за завръщането ѝ. Дарена се облегна на него и изстена, докато той разтриваше раменете ѝ.
— Човек би си помислил, че ще става по-леко с практиката.
Кара ѝ подаде чаша затоплена борова бира, която я накара да се закашля, но също така върна руменината на бузите ѝ.
— Още не са стигнали хълмовете — каза Дарена на Вейлин. — Но идват, голяма войска, водена от седем генерали. Видях ги как яздят отпред, душите им са толкова тъмни, че сякаш поглъщат светлината, и всичките са еднакви. Само веднъж досега съм виждала подобно нещо. На леда.
— Безокия — каза Вейлин и тя кимна. „Седем души, всичките еднакви — помисли си. — Съюзника праща Копелето на вещицата с армия. Колко ли се страхува от онова, което търсим?“
Вълчият народ настоя да отдели цяла седмица за лов, преди да потеглят. Въпреки топенето животът в северната тундра беше опасен през цялата година и имаше нужда от запаси за хората, които ще останат, когато воините тръгнат на юг. Асторек покани Вейлин и Кирал на експедицията си, защото от всеки шаман се искаше да води ловна дружина, но му забрани да вземе Драскун.
— Ние ловуваме пеш, лосовете ще усетят копитата му през земята.
Вървяха на изток в продължение на един ден, с група от двайсет ловци. Вълците на Асторек бяха пръснати в широка дъга отпред и постоянно спираха да надигнат муцуни и да подушат въздуха. Често се втурваха в бяг и изчезваха зад хоризонта за час или повече, но накрая ловците винаги ги заварваха да чакат малко по-нататък. Посоката им често се менеше, кривваше ту на юг, ту на север без предупреждение.
— Колко надалеч могат да пътуват, без да ги загубиш? — попита Кирал шамана, а той го изгледа озадачен от въпроса и отвърна:
— Връзката е дълбока, толкова дълбока, че разстоянието не означава нищо. Те могат да са от другата страна на света и пак ще ги усещам.
Спря и се напрегна, когато вълците се заковаха на място, приклекнали ниско и насочили носове на югозапад. Всички Вълчи хора моментално се проснаха на земята, а Вейлин и Кирал се снишиха до Асторек, който вдигна ръка във въздуха и я завъртя, за да прецени вятъра. Кимна лекичко и вълците веднага се втурнаха в плътна групичка на юг.
— Те ще ги доведат при нас.
Ловците запълзяха напред, докато оформиха линия, успоредна на шамана, после останаха да лежат с копия в ръце. Тревата в тундрата беше рядка и не осигуряваше голямо прикритие, но също така даваше открит изглед на хоризонта. Всеки ловец носеше по три копия, всичките с назъбени железни върхове. Вейлин забеляза писмото от чертички, с което бяха украсени дръжките им. Изглежда, всяко копие си имаше собствена история.
— Някога ловувал ли си голям лос? — попита Кирал, докато слагаше стрела на лъка си.