Империя на бури

– Като се върнем в цивилизацията – подхвана той с все по-задълбочаващ се глас, докато целуваше бузата й, ухото й, челото й, – ще ти намеря най-хубавата странноприемница на проклетия континент.

– Така ли?

Той я целуна по устата. Веднъж, два пъти.

– С качествена храна, безкрайно удобно легло и голяма вана.

Дори сред блатата лесно можеше да се опияни от него, от вкуса и мириса му, от гласа и допира му.

– Колко голяма? – пророни тя, без да я е грижа, че останалите се връщаха и можеха да ги чуят.

– Достатъчно голяма за двама – прошепна той до устните й.

Кръвта й се разпени от обещанието му. И тя го целуна веднъж, но страстно.

– Беззащитна съм пред такива предложения. Особено ако са отправени от толкова чаровен елф.

Той се намръщи на определението „чаровен“ и захапа леко ухото й с кучешките си зъби.

– Водя си сметка, принцесо. За да мога да ти се отплатя за всички сладки приказки следващия път, когато останем насаме.

Пръстите на краката й се свиха в подгизналите й ботуши. Въпреки това го потупа по рамото, плъзна лишен от почтителност поглед по тялото му и тръгна напред, казвайки:

– Дано ме накараш да ти се моля.

Ръмженето иззад гърба й разпали огън в нея.

Ала горещото чувство удържа едва минута. Само след няколко завоя по лабиринта от рухнали стени и колони, след като беше оставила Дориан да пази входа, докато Роуан разучаваше терена напред, Елин се озова до вещицата, която изглеждаше крайно отегчена. Нормално. Все пак я бяха довели насила.

Крачейки възможно най-тихо под високите каменни арки и колони, Роуан им даде сигнал от кръстопътя пред тях. Наближаваха.

Елин извади Голдрин от ножницата му, а Манон приготви своя меч.

Елин го зяпна с вдигнати вежди.

– Как се казва мечът ти?

– Ветросеч.

Елин изцъка с език.

– Хубаво име.

– Твоят?

– Голдрин.

Железните й зъби се оголиха в полуусмивка.

– Не особено хубаво име.

– Предишният му собственик е виновен.

За това, както и за много, много други неща.

Достигнаха кръстопътя, откъдето можеха да тръгнат наляво или надясно, но не и директно към центъра на срутения храм.

– Ти поеми наляво – нареди Роуан на Манон. – Свирни, ако намериш нещо.

Манон закрачи сред камъните, водата и тръстиките с достатъчно сковани рамене, че да си проличи колко я е ядосал заповедническият му тон, но не беше толкова глупава, че да му се опълчи.

Елин продължи с Роуан, подсмихвайки се леко. Докато прокарваше свободната си длан по изсечените стени, тя попита небрежно:

– Какво точно ти каза Мала, когато ти се яви по изгрев?

Той стрелна поглед към нея.

– Защо?

Сърцето й затуптя грохотно и навярно беше малодушно от нейна страна да го споменава точно сега, но...

Роуан я стисна за лакътя, прочел езика на тялото й, надушил страха и болката й.