Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– Елин.
Тя свика силите си, заобиколена от камък, вода и трънаци, и свърна зад ъгъла.
Тогава го видя.
Дори Роуан забрави да настоява за отговор от нея, като се изправиха пред откритото пространство, обградено от сринати стени и осеяно с повалени колони. А в северния му край...
– Голяма изненада... – измърмори Елин. – Има олтар.
– Това е сандък – поправи я с лека усмивка Роуан. – Има си капак.
– Още по-добре – сръчка го с лакът тя.
Да, да, щеше да му доразкаже по-късно.
Водата, която ги делеше от сандъка, беше неподвижна и сребриста – но твърде мътна, за да видят дали изобщо имаше дъно отвъд стъпалата към издигнатия подиум. Елин призова водната си магия с надеждата, че ще й прошепне какво се криеше под повърхността, но огънят й гореше твърде шумно.
Откъм другата страна на помещението се чу джвакане и Манон изникна иззад отсрещната стена. Вниманието й веднага беше привлечено от каменния сандък в дъното, който целият бе на пукнатини и обгърнат от бурени и пълзящи растения. Тя начена да гази бавно през водата.
– Не докосвай сандъка – предупреди я Елин.
Манон само я изгледа и продължи напред към подиума. Внимавайки да не се подхлъзне по влажния под, Елин прекоси помещението и пое нагоре по стълбите към издигнатата площадка, следвана от Роуан.
Манон се приведе над сандъка, за да огледа капака му, но не го отвори. Изучаваше безбройните Знаци на Уирда, изсечени в камъка.
Нехемия знаеше как да ги използва. Бяха я научили и владееше изкуството достатъчно, че да впрегне силата им. Елин нито веднъж не я попита как, защо или кога.
Но ето че намираха Знаци на Уирда чак в сърцевината на Ейлве.
Елин се качи при Манон и огледа капака отблизо.
– Познаваш ли ги?
Манон отметна дългата си бяла коса.
– Никога през живота си не съм виждала такива руни.
Елин проучи няколко от тях, напрягайки паметта си, за да ги преведе.
– И аз не съм срещала някои от тях. Други са ми познати. – Тя се почеса по главата. – Да хвърлим ли камък по сандъка? – Попита, извъртайки глава към Роуан, който надничаше зад рамото й. – Интересно ми е какво ще стане.
В този миг въздухът около тях сякаш потрепери, заглушавайки неспирното жужене на блатните обитатели. Внезапно възцарилата се тишина и смаяният възглас на Фенрис накараха Елин и Манон да заемат отбранителна позиция, заставайки гръб в гръб. Сякаш го бяха правили поне сто пъти досега.
Роуан бе неподвижен и оглеждаше сивото небе, руините, водата.
– Какво има? – прошепна Елин.
Но преди принцът й да отговори, тя го усети отново – пулсиращ, тъмен вятър, който настояваше да получи вниманието им. Не бяха Валгите. Не, тази тъмнина извираше от другаде.
– Лоркан – прошепна Роуан и стисна дръжката на меча си, без да го извади.
– Това неговата магия ли е?
Елин изтръпна при допира на целунатия от смъртта вятър. Опита да го прогони с ръка, като че беше комар. Той й се озъби в отговор.
– Това е предупредителният му сигнал – пророни Роуан.
– За какво? – попита рязко Манон.
Ала Роуан вече се катереше ловко по високите стени, макар и камъните да се ронеха под краката му. Намери си удобно място и плъзна поглед по земите отвъд.
Накрая слезе с лекота и плисъкът на ботушите му във водата отекна из каменното помещение.
Лизандра допълзя иззад една туфа бурени и спря на място с отривист замах на люспестата си опашка, когато Роуан заяви с плашещо спокойствие:
– Наближава ни въздушен легион.
– Железни зъби? – прошепна Манон.
– Не – отговори Роуан, посрещайки погледа на Елин с ледената непоклатимост, благодарение на която бе оцелявал векове на бойното поле. – Илкени.
– Колко? – попита Елин с глух, далечен глас.
Гърлото на Роуан подскочи и тя осъзна, че не беше оглеждал хоризонта и обкръжаващите ги земи, за да планира неизбежната битка, а за да намери начин да я измъкне оттук. Дори да се наложеше останалите да й спечелят време, жертвайки собствения си живот.
– Петстотин.
55.
Дъхът прогаряше гърлото му с всяко вдишване, но Лоркан продължаваше да препуска през блатата, докато Елида се мъчеше да поддържа темпото му, без нито веднъж да се оплаче, макар и постоянно да оглеждаше небето с изцъклени, притъмнели очи.
Лоркан изпрати още един трепкащ пулс от силата си. Не към крилатата армия, летяща със страшна мощ недалеч пред тях, а по-надалеч – където и да се намираха Белотрън и кралицата му кучка в това гнило място. Ако илкените ги достигнеха преди Лоркан, Ключът на Уирда, който кучката носеше, щеше да е загубен. А Елида... Той изтика мислите си.