![Ноктите на Помирителя [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/0/noktite-na-pomiritelya-bg-download.jpg)
Ноктите на Помирителя [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-277-1
- Переводчик: Росен Рашков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ноктите на Помирителя [bg]». Краткое содержание книги:
Никога не се бях качвал на толкова силен кон. С един скок той беше извън обора, с втори — вече препускаше по пустите селски улици. За части от секундата си помислих, че може да се спъне в някое от въжетата на опънатите палатки, но той стъпваше уверено като въжеиграч. Улицата следваше реката на изток и скоро и последните къщи оставаха зад нас. Насочих коня наляво и той прескочи една стена с лекотата на момче, което прескача тоягата си. Вече галопирах с пълна скорост по ливадите, облени от зеленикава лунна светлина, и биковете, пасящи там, надигаха любопитно рога.
И сега не съм добър ездач, а тогава бях още по-неопитен. Въпреки високото седло, бях уверен, че ако това беше обикновен кон, досега да съм паднал от гърба му, — преди да сме изминали и половин левга, ала откраднатият боен жребец се движеше с огромна скорост, но с лекотата на сянка. Ние наистина приличахме на сянка, конят с неговата черна кожа и аз — с опушеночерния си плащ. Жребецът не забави хода си, докато не пресякохме потока, за който се споменаваше в писмото. Успях да го укротя, отчасти хващайки го за оглавника, повече с приказки, в които той се вслуша, както би направило всяко расово животно. Нямаше пътека от двете страни на потока, но ние продължихме да търсим, докато брегът не стана труднопроходим от гъсталака. Поведох го към водата (макар че на него не му се искаше да влиза в нея) и си проправихме път, вдигайки облаци пръски и пяна и оставяйки дълбоки следи в тинята.
За малко повече от час газихме из потока и навлязохме в гора, която много приличаше на тази, в която се бяхме разделили с Доркас, доктор Талос и останалите от Портата на скръбта. Брегът се издигна и стана каменист, а дървета — по-малки и разкривени. В потока имаше големи камъни, но техните квадратни форми бяха дело на човешка ръка, а това показваше, че вече сме в района на мината, в подножието на която се виждаха руини на голям град. Пътят бе стръмен и въпреки издръжливостта си, конят залитна на няколко пъти по покритите с мъх хлъзгави блокове. Бях принуден да сляза от седлото и да го поведа напред. Прекосихме няколко малки скални кухини с тъмни високи стени, само на места осветявани от зеленикавата лунна светлина. Единственият шум, който се чуваше, беше този на течаща вода.
Най-накрая навлязохме в малка клисура, по-тясна от тези, които бяхме преминали. Там под светлината на луната видях тъмен отвор в средата на скалата. Потокът извираше оттук и се стичаше като слюнка от устните на огромен, вкаменен великан. Открих по-издигнато място, встрани от водата и реших да оставя там коня, като го привържа със срязаните поводи за едно ниско дърво.
Нямаше съмнение, че преди е имало дървен мост, но подпорите му бяха изгнили и сега само останките му се виждаха в основата на скалата. Огледах дали ще мога да се изкача нагоре, макар да смятах, че това ще е много трудно на оскъдната светлина. Все пак успях да намеря пукнатини, в които да пъхна ръцете и краката си и започнах да се приближавам към сгромолясващия се надолу поток.
Пръстите ми вече бяха достигнали до ръба на отвора, когато чух шум или по-точно, стори ми, че чувам шум зад себе си. Оглушително падащата вода несъмнено щеше да заглуши всеки шум, освен от ловджийски рог или експлозия, но въпреки това усетих нещо. Заприлича ми на удар на камък в камък или на гмуркане на нещо голямо във водата.
Клисурата изглеждаше спокойна и тиха. Тогава видях, че бойният жребец беше променил Стойката си. Луната за момент освети наострените му уши и вирнатата му гордо глава. Реших, че това, което съм чул, най-вероятно е удар от стоманената му подкова върху скалата, като протест, че го бях привързал с твърде къс повод. Надигнах се на мускули и се озовах във входа на мината. По-късно разбрах, че точно това ми е спасило живота.
Разумен мъж, а аз се смятах за такъв, знаейки, че му предстои да влиза в пещера, щеше да вземе фенер или запас от свещи. Но аз бях толкова радостен и щастлив, че Текла е жива, че изобщо не бях се сетил за това. Така пропълзях в непрогледната тъмнина и не бях направил и десетина стъпки, когато лунната светлина, огряваща клисурата, изчезна от погледа ми. Ботушите ми бяха вир-вода, но те бяха мокри още от момента, когато слязох да преведа коня през потока. Терминус Ест беше преметнат през лявото ми рамо и не се страхувах, че върхът му може да се намокри. Таванът на тунела беше много нисък и трябваше да напредвам превит о две. Така вървях доста дълго време и скоро започнах да се страхувам, че съм объркал мината и Текла напразно ще ме чака на някое друго място.