Зовът на барабана [bg]

Джейми се размърда леко и нагласи бричовете си.

— По дяволите — рече тихо. Сведе очи и се извърна, на устните му имаше лека, изпълнена със съжаление усмивка.

Не бях очаквала това, но го разпознах. Внезапният порив на похот беше обичайна, макар и странна реакция при близостта на смъртта. Войниците го изпитваха след битка; както и лечителите, които работеха на бойното поле. Вероятно Иън беше по-прав, отколкото си мислеше, за чудовищността на лекарите.

Ръката на Джейми докосна гърба ми, а аз се сепнах и пръснах искри от горящата факла. Той я взе от мен и кимна към един надгробен камък наблизо.

— Седни, сасенак — каза ми. — Не бива да стоиш права толкова дълго. — Бях си пукнала подбедрицата на левия крак по време на корабокрушението и макар че заздравя бързо, все още ме болеше понякога.

— Добре съм. — Все пак тръгнах към надгробния камък, като се блъснах леко в Джейми на минаване. Той излъчваше топлина, но голата му плът беше хладна на допир, потта се изпаряваше от кожата му. Усещах миризмата му.

Погледнах го и видях, че светлата кожа, където го бях докоснала, е настръхнала. Преглътнах и потиснах внезапното видение как падаме в мрака, в яростна сляпа страст насред прекършените треви и разкопаната земя.

Ръката му се задържа на лакътя ми, докато ми помагаше да седна на камъка. Роло лежеше до него, капки слюнка лъщяха на светлината по пъхтящата му муцуна. Скосените жълти очи се присвиха към мен.

— Дори не си го помисляй — казах аз и присвих очи към него. — Ухапеш ли ме, ще забия обувката си в гърлото ти, докато не се задавиш.

— Уаф! — отвърна доста тихо Роло. Положи муцуна на лапите си, но косматите уши бяха наострени и долавяха и най-лекия звук.

Лопатата удари меко в земята до краката на Иън и той се изправи, избърса потта от лицето си и остави черни петна по брадичката си. Издиша дълбоко и погледна към Джейми, като изобрази изтощение, провесил език от ъгълчето на устата си.

— Да, май вече е достатъчно дълбоко — отвърна с кимване Джейми на безмълвната му молба. — Тогава ще донеса Гавин.

Фъргъс се смръщи неспокойно, чертите му изглеждаха остри на светлината на факлата.

— Няма ли да ти трябва помощ за носенето на трупа? — Неохотата му беше очевидна, но все пак предложи. Джейми му се усмихна леко.

— И сам ще се справя — каза той. — Гавин беше дребен човек, но можеш да носиш факлата, за да виждам.