Зовът на барабана [bg]

— Сигурно. — Джейми пусна ръката ми, за да порови из жакета си. — Но ако свещеникът иска пари за погребението на Гавин, сигурно няма да си направи труда да го изкопае за едното нищо, нали?

Младия Иън се материализира от мрака до лакътя ми и ме стресна.

— Има едно свободно място до северната стена, чичо Джейми — каза той, говореше тихо въпреки очевидния факт, че нямаше кой да го чуе. Замълча и се примъкна леко към мен.

— Много е тъмно тук, нали? — звучеше неспокоен. Той беше изпил почти колкото Джейми или Фъргъс, но докато алкохолът бе изпълнил по-възрастните мъже с мрачно веселие, върху него явно имаше по-депресиращ ефект.

— Така си е. Имам малко свещ, взех я от кръчмата; почакай. — Тих шум оповести факта, че Джейми търси кремък и огниво.

Пълният мрак ме караше да се чувствам някак безтелесна, сякаш самата аз бях призрак. Погледнах нагоре и видях звездите, съвсем слабо мъждукаха през плътния въздух и не хвърляха никаква светлина, само създаваха усещането за неизмерима далечина и безкрай.

— Като великденско бдение — чу се тихият глас на Джейми, придружен от тихото дращене на кремъка. — Веднъж бях на службата в Нотр Дам в Париж. Пази се, Иън, там има камък! — Чу се тътен и приглушено сумтене — Иън със закъснение беше открил камъка.

— В църквата беше тъмно — продължи Джейми, — но хората, които идваха на службата, си купуваха малки свещи от стариците пред вратата. Беше нещо такова. — По-скоро усетих, отколкото видях жеста му към небето — над теб огромна шир, кънтяща тишина, хората прииждат от всички страни. — Колкото и да беше горещо, неволно потръпнах при тези думи, защото те събудиха видение за мъртвите около нас, които се тълпят един до друг в очакване на неминуемото възкресение.