Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Псе! — извика тя и в следващия момент бях съборен на земята от стокилограмов вълк. Зъбите на звяра се впиха във врата ми и започна да ме души. Щях да умра, но бързо приех човешката си форма. Шиповете на розите покриха тялото ми с броня. На няколко пъти вълчицата се нахвърли върху мен, но отбих атаките й с юмруци. Шиповете от кокалчета ми разкървавиха зурлата й и тя също прие човешки облик.

— Виж, няма нужда да те убивам — казах й. — Ти сигурно си Жана. Просто се предай, ще повикам човек и всичко ще мине без инциденти.

Ако исках да я разпитам, трябваше да бъда дипломатичен.

— По-добре да умра отколкото да се върна в затвора на прокълнатите, помияр такъв! Миро ще отприщи Ада върху ви. С вас е свършено.

Устните й трепереха от гняв. Тя извади иглите от косата си — те мигновено се превърнаха в два меча. Дотук с дипломацията.

Жана ме нападна с вик. Стиснах със зъби и ръката ми мутира в меч от шипков трън. Очевидно тя не владееше магията, и слава Богу, тъй като бях изцеден от онзи фокус в апартамента.

С множество атаки момичето стовари същинска буря от мечове върху мен и се запрепъвах назад. Реших, че отново съм в клопка, но бързо върнах равновесието си. Единият меч ме близна по рамото. Парирах веднъж и тя леко залитна. Досетих се, че не бе добре тренирана, защото двата меча по-скоро й пречеха. Много по-лесно бе да се фокусираш с един, но въпреки това продължих да се браня. Отбих две атаки, а на третата единият меч изхвърча от ръката й. Последваха още няколко сечащи атаки и реших, че е време да контрактувам. Опитах мушкаща атака, която я изненада и не й даде време да се отдръпне. Острието я промуши леко и със следващото движение избих и другия меч.

Паникьосано, момичето се превъплъти във вълк и хукна да бяга. Последвах примера й и я погнах. Няколко пъти ми се изплъзна, но аз се стараех да предвидя действията й, като няколко пъти я пресрещах между улиците. Накрая се опита да ми се изплъзне като хукна към „Сливница“. Тъкмо когато реших, че ще спре, тя прекоси булеварда. Спрях се на тротоара. Тя почти прекоси платното, за да се хвърли в канала, когато я връхлетя кола. Шофьорът наби спирачките едва когато тялото изхвръкна на няколко метра и се строполи на земята. Вълчата форма изчезна, заместено от потрошено човешко тяло.

Внимателно прекосих булеварда и се приближих до момичето. Крайниците й трепереха в конвулсии. В очите й се четяха ужас и отвращение. Тя бе още малка и заслужаваше по-добър живот. Съжалих я, но усетих, че съжалявам и себе си. Кучетата и вълците бяха близки животни, доста по-близки помежду си отколкото с мечките и останалите животни. Сякаш бях убил нещо от себе си. Момичето издъхна.