Кръстоносните походи през погледа на арабите

Шамс е щастлив, но щастието му е горчиво. Първите емири от дошлото подкрепление едва стигат до него и той ги засипва с хиляди въпроси. Защо толкова закъсняха? Защо оставиха на франджите време да завземат Антиохия и да избият жителите й? За негова най-голяма почуда, събеседниците му до един не само не оправдават поведението на армията си, но и обвиняват за всички злини Карбука, надменния, превзет, бездарен и подъл Карбука.

Не става въпрос само за лична неприязън, а за истински заговор, чийто подстрекател е не друг, а Дукак, владетелят на Дамаск, слял се с войската от Мосул още при влизането й в Сирия. Мюсюлманската армия в никакъв случай не е монолитна. Тя е коалиция на князе с често противоречиви интереси. Териториалните амбиции на атабека не са тайна за никого и Дукак не среща никаква трудност да убеди равните нему, че истинският им враг е самият Карбука. Ако той победи в битката срещу неверниците, ще се провъзгласи за спасител и никой град в Сирия не би успял да избяга от властта му. Но ако, напротив, Карбука бъде победен, надвисналата над сирийските градове опасност ще бъде отстранена. Пред подобна заплаха франкската угроза изглежда като по-малкото зло. Нека румите превземат с помощта на наемниците си Антиохия — в това няма нищо трагично, тъй като е недопустимо те да се втурнат да създават свои собствени държави в Сирия. Както ще отбележи Ибн ал-Атир, атабекът разтревожи толкова много мюсюлманите със своите претенции, че те решиха да го предадат в най-решителния момент на битката.

Така внушителната армия се оказва великан с глинени крака, готов да рухне само при докосване с пръст! На път да преглътне, че изоставянето на Антиохия е предрешено, Шамс се опитва да се справи с цялото това тесногръдие. Не е време за разчистване на сметки, смята той. Но надеждите му се оказват мимолетни. Още на следващия ден след пристигането си Карбука го привиква при себе си, за да му съобщи, че ръководството на цитаделата му е отнето. Шамс е възмутен. Нима не се е бил като истински храбрец? Нима не е устоял на всички франкски рицари? Нима не е наследник на господаря на Антиохия? Атабекът не желае да спори. Той е вождът, а другите трябва да му се подчинят.

Синът на Яги Сиян вече е убеден, че мюсюлманската армия, въпреки впечатляващата си численост, е неспособна да победи. Единствената му утеха е фактът, че и в противниковия лагер положението не е по-добро. Както пише Ибн ал-Атир, след като завзеха Антиохия, франджите прекараха дванайсет дни без никаква храна. Благородниците ядяха конете си, а бедняците — леш и листа. През изтеклите месеци франджите неведнъж познават що е глад, но поне са свободни да извършват набези из околността, за да си набавят храна. Новото им положение на обсадени не позволява това. А запасите на Яги Сиян, на които са разчитали, практически са изчерпани. Отново започват дезертьорства.

Провидението сякаш не знае към коя измежду двете изтощени, деморализирани армии, които през юни 1098 воюват за Антиохия, да наклони везните, когато едно необикновено събитие предопределя нещата. Западните рицари повярвали, че това е чудо, но в разказа на Ибн ал-Атир за случилото се няма и следа от чудеса: