Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
Между франджите беше Боемунд, предводител на всички, но имаше и един крайно хитър монах, който разправяше, че копието на Месията, мир Нему!, е зарито в земята близо до Кусиян, една от представителните сгради на Антиохия. „Ако го намерите, ще победите, им казваше той, ако не — чака ви сигурна смърт“. Самият той беше предварително заровил едно копие в земята на Кусиян, като бе заличил всички следи. Заповяда им да постят и да се покаят в продължение на три дни; на четвъртия ден ги отведе в сградата, придружен от слуги и работници, които разкопаха навсякъде и намериха копието. Тогава монахът се провикна: „Радвайте се, защото победата ни е сигурна!“ На петия ден те заизлизаха от града през една от портите на малки групи от по пет-шест души. Мюсюлманите рекоха на Карбука: „Трябва да застанем близо до портата и да убиваме всеки, който се покаже. Ще бъде лесно, защото излизат поотделно!“ Но Карбука отговори: „Не! Изчакайте да излязат всички навън и тогава ще ги избием до крак!“
Сметката, която си прави атабекът, не е толкова абсурдна, колкото изглежда. С недисциплинирани войски като неговите, с емири, чакащи първия удобен случай, за да побягнат, той не може да удължи обсадата. Ако франджите искат да започнат битка, не би следвало да бъдат подплашени с прекалено масирана атака, която ще ги накара да се върнат отново в града. Но това, което Карбука не е предвидил е, че решението му да протака ще бъде незабавно използвано от онези, които търсят да го погубят. Докато франджите продължават да излизат, в мюсюлманския лагер започва дезертиране. Всеки обвинява другия в страхливост и предателство. Като усеща, че контролът на войските му се изплъзва от ръцете и че вероятно е подценил числеността на обсадените, Карбука се обръща към последните с искане за примирие. С това изгубва напълно уважението на своите и засилва самоувереността на враговете си. Франджите започват да стрелят, без дори да отговорят на предложението му, с което го принуждават да изпрати срещу тях вълна от конни стрелци. В същото време Дукак и повечето емири спокойно се отдалечават с войските си. Оказал се изолиран, атабекът заповядва общо изтегляне, което мигновено се превръща в масово бягство.
Така могъщата мюсюлманска армия се разпада, без да е нанесла нито един удар с меч или копие, без да е изстреляла нито една стрела. Историкът от Мосул почти не преувеличава: Самите франджи се страхуваха да не би тук да се крие някаква хитрост, тъй като нямаше още битка, която да обърне армия в такова бягство. Ето защо се отказаха да преследват мюсюлманите! Карбука успява да се върне жив и здрав в Мосул с остатъците от армията си. Всичките му амбиции завинаги се стопяват пред стените на Антиохия, а градът, който се е заклел да спаси, вече е твърдо в ръцете на франджите. И то за години напред.
Но най-страшното след онзи ден на позор е, че вече няма в Сирия сила, способна да възпре напредването на завоевателите.
ГЛАВА III
ЧОВЕКОЯДЦИТЕ ОТ МААРРА
Не знам дали е туй пасбище на диви зверове или моят дом, родната ми стряха!
Викът на покруса, нададен от неизвестен поет от Маарра, не е само словесен похват. За нещастие, принудени сме да приемем думите му буквално и да се запитаме заедно с него: какво толкова чудовищно се е случило в сирийския град Маарра в края на 1098 година?
До идването на франджите жителите му живеели мирно, защитени от описващите кръг крепостни стени. Лозята, подобно на маслиновите и смокинови горички, им осигурявали скромно благоденствие. Градските дела били поверени в добрите ръце на не твърде амбициозни местни първенци, които се намирали под пряката власт на Редуан Алепски. Маарра се гордеела, че е родина на един от най-великите представители на арабската литература: Абул-Ала ал-Маарри, починал през 1057 година. Слепият, но свободомислещ поет се осмелявал да се опълчи срещу нравите на своето време и не се съобразявал със забраните. Необходима е била смелост, за да напишеш:
Жителите на земята се делят на две, Едните имат ум, но нямат религия, Другите имат религия, но нямат ум.
Четиридесет години след смъртта му довеяният отдалеко фанатизъм щял очевидно да признае правотата на сина на Маарра както по отношение на неверието му, така и на прословутия му песимизъм:
Съдбата ни руши сякаш сме от стъкло, нашите останки нивга не ще се съединят в едно.
И наистина градът му ще бъде разрушен до основи, а недоверието, което поетът толкова често е проявявал към своите съграждани, ще намери своето най-жестоко потвърждение.