Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— На времето съм ловил соколи — казах аз.
— Зная — отговори дон Хуан най-спокойно.
Тонът му бе изпълнен с такава сигурност, че се разсмях. Реших, че е съвършен чудак. Изглежда си бе поставил за цел да ми покаже колко добре знае, че съм ходил на лов за соколи. Изпитах безкрайно презрение към него.
— Защо се ядоса така? — попита той наистина загрижен. Не знаех защо. Той захвана да ме изпитва по най-необичаен начин. Помоли ме да го погледна отново и да му разкажа за онази „много смешна птица“, на която ми прилича. Засуетих се насреща му и, изпълнен с презрение, заявих, че няма за какво да говорим. После се видях принуден да го попитам защо бе казал, че знае за моя лов на соколи. Вместо да ми отговори; той отново започна да разсъждава върху поведението ми. Каза, че съм невъздържан и способен „да изкарам пяна на устата си“, ако някой ми каже нещо. Запротестирах, че не е вярно; винаги бях смятал, че съм по-скоро сговорчив и с лек характер. Казах, че той ме е изкарал от търпение с неочакваните си думи и постъпки.
— И защо се ядосваш? — попита той.
Овладях чувствата и реакциите си. Наистина нямаше смисъл да му се сърдя.
Той отново настоя да го погледна в очите и да му разкажа за „странния сокол“. Беше променил терминологията: преди малко бе казал „една много смешна птица“, а сетне я бе заменил със „странен сокол“. Промяната в терминологията произведе промяна и в моето настроение. Внезапно се на тъжих.
Той присви очи, докато заприличаха на два процепа, и каза с пресилено развълнуван глас, че „вижда“ един много странен сокол, Повтори и потрети изречението, сякаш действително виждаше птицата някъде пред себе си.
— Не помниш ли? — попита той.
Не си спомнях нищо подобно.
— И какво му е странното на сокола? — попитах аз.
— Ти трябва да ми кажеш — отвърна той.
Настоях, че нямам ни най-малка представа за какво говори и затова нищо не мога да му кажа.
— Не се опитвай да се бориш с мен! — каза той. — Бори се със своята леност и си спомни.
Този път наистина се помъчих да се сетя на какво прилича. Не ми хрумна, че можех да се помъча да си припомня нещо.
— Било е време, когато си виждал много птици — каза той, сякаш да ми подскаже.
Казах, че когато съм бил малък, съм живял на село и съм ловил стотици птици.
Той заяви, че щом е било така, никак няма да ми е трудно да си спомня всички смешни птици, които съм ловил. Загледа ме въпросително, сякаш току-що ми бе подсказал ключа към загадката.
— Толкова много птици съм ловил — казах аз, — че не мога да си спомня за нито една.
— Тази птица е специална — отвърна той почти шепнешком. — Тази птица е сокол.
Отново се задълбочих да размишлявам накъде ме насочва. Дразнеше ли ме? Сериозен ли беше? След продължителна пауза той отново ме подкани да си спомня. Усетих, че е безсмислено да се мъча да сложа край на играта му; оставаше ми единствено да се включа в нея.
— Да не би да говориш за някой сокол, който съм уловил? — попитах аз.
— Да — прошепна той със затворени очи.
— И това се е случило, когато съм бил малък?
— Да.
— Но ти каза, че сега виждаш пред себе си сокол?
— Да.
— Какво се опитваш да правиш с мен?
— Опитвам се да те накарам да си спомниш.
— Какво, за бога?
— Сокол, бърз като светкавица — каза той, взрян в очите ми.
Усетих как сърцето ми спира.
— Сега ме погледни — каза той.
Не го сторих. Чувах гласа му като далечен звук. Бях обзет от един зашеметяващ спомен. Белият сокол!
Всичко бе започнало с гневния пристъп на дядо ми, когато веднъж бе преброил малките си пиленца. Изчезваха някак методично и обезпокояващо. Той лично организира и проведе най-прецизен надзор и след няколко дни непрекъснато бдение видяхме как една голяма бяла птица отлитна с пиленце в ноктите си. Птицата се носеше бързо и очевидно знаеше пътя си. Беше се спуснала иззад дърветата, бе грабнала пилето и сега отлиташе през един отвор между двете постройки. Това бе станало тъй бързо, че дядо ми едва бе успял да зърне птицата; аз обаче я видях и разбрах, че наистина е сокол. Дядо ми каза, че в такъв случай сигурно е албинос.
Заехме се да устроим засада на сокола-албинос и на два пъти за малко да го хвана. Той дори изпусна плячката си, но избяга. Прекалено бърз бе за мен. Беше и много интелигентен; никога вече не се върна да краде от птицефермата на дядо ми.
Щях да забравя за него, ако дядо ми не ме беше настроил да го намеря. Два месеца преследвах сокола-албинос из цялата долина, където живеехме. Изучих навиците му и почти интуитивно налучквах пътя на неговия полет, ала бързината и внезапната му поява винаги ме смайваха. Можех да се похваля, че аз бях причината той да не взима нови жертви, и то при всяка наша среща, но никога не успявах да го уловя.