Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
— Аз също — промърмори Гидиън.
Хариет не успя да разбере какво точно имаше предвид с тази забележка, а и не бе сигурна дали иска да знае. Затова си замълча. Леля й я уверяваше, че все отегчава хората, които не споделят интересите й, с безкрайните си приказки на любимата й тема.
Няколко минути по-късно проходът направи завой и тя се спря пред входа на голяма пещера. Хариет пристъпи в нея и вдигна лампата си, за да освети цяла купчина платнени чували, струпани в центъра на каменния под. Погледна Гидиън, докато той влизаше след нея в пещерата.
— Това е, милорд — каза тя и зачака да види смаяното му изражение при вида на струпаната плячка.
Гидиън не каза нищо, но когато спря до един от чувалите, Хариет остана доволна от сериозното му изражение. Той клекна до чувала и развърза коженото ремъче, с което бе завързан.
Хариет наблюдаваше как той вдигна лампата си и надникна вътре. Известно време изучаваше съдържанието на чувала с поглед, после бръкна и извади един изящно гравиран сребърен свещник.
— Много интересно — Гидиън гледаше отблясъците на лампата по среброто. — Знаете ли, госпожице Поумрой, когато вчера ми разказахте тая история за пещерата, признавам, че малко се усъмних в нея. Мислех, че може би имате прекалено развихрено въображение. Но сега трябва да се съглася с вас, че тук става нещо нередно.
— Нали разбирате какво имам предвид, като казвам, че предметите сигурно са от друго място? Ако тук, в Ъпър Бидълтън, бе изчезнало нещо толкова скъпо и изящно, непременно щяхме да разберем за това.
— Приемам доводите ви — Гидиън завърза отново чувала с ремъка и се изправи. Когато тръгна към следващия чувал, тежкото му палто се развя около краката му като наметало.
Хариет го погледа малко и после интересът й се стопи. Беше огледала тези предмети още когато ги откри.
Както винаги, и сега интересът й се съсредоточи върху самата пещера. Някакъв вътрешен глас й подсказваше, че на това място лежат скрити неописуеми съкровища, съкровища, които нямат нищо общо с крадени бижута или сребърни свещници.
Хариет се приближи към една от стените, за да огледа по-внимателно някаква странна издатина в камъка.
— Надявам се, че скоро ще се справите с разбойниците, Сейнт Джъстин — каза тя, като прокара пръстите си, все още в ръкавици, по една едва очертаваща се форма в камъка. — Нямам търпение да започна да изследвам тази пещера както трябва.
— Виждам.
Хариет се наведе да огледа очертанията и се намръщи.
— По интонацията ви познавам, че според вас отново се опитвам да ви командвам. Съжалявам, че ви дразня, милорд, но наистина вече нямам търпение. Трябваше да чакам няколко дни, докато пристигнете и сега сигурно ще ми се наложи да чакам още малко, докато бъдат заловени крадците.
— Несъмнено.
Тя хвърли един поглед назад, където той се беше навел над друг чувал.
— Колко време ще ви отнеме?
— Все още не мога да ви отговоря. Трябва да ми позволите да се погрижа за тази работа както намеря за най-добре.
— Вярвам, че няма много да се бавите.
— Госпожице Поумрой, ако си спомняте, вие ме извикахте в Ъпър Бидълтън, защото искахте аз да се заема със случая. Много добре. Вече го направих. Сега е моя работа да прочистя безценната ви пещера от крадците. Обещавам да ви държа в течение — Гидиън говореше разсеяно, защото вниманието му бе приковано от шепа блестящи скъпоценни камъни, които току-що бе извадил от чувала.
— Да, но… — Хариет млъкна. — Какво намерихте?
— Огърлица. И то много ценна, доколкото виждам. Ако приемем, че камъните са истински.
— Сигурно са истински — Хариет сви рамене и с това приключи въпроса. Тази огърлица я интересуваше само дотолкова, доколкото искаше да я разкара от пещерата си. — Съмнявам се, че някой ще си играе да я крие в пещера, ако беше фалшива — тя се обърна и продължи да изследва каменното очертание, напрегнала цялото си внимание. Имаше нещо странно в него…
— Мили боже! — възкликна Хариет шепнешком, въодушевена от откритието си.
— Какво има?
— Тук има нещо много интересно, милорд — тя приближи лампата към повърхността на камъка. — Не съм много сигурна, но това като че ли е краят на някакъв зъб — Хариет изучаваше очертанието в скалата. — И той май е все още прикрепен към част от челюстта.
— Сигурно това страшно ви радва.
— Ама разбира се! Зъб, който все още е прикрепен към челюстта е много по-лесен за разпознаване, отколкото ако не е. Само ако можех да го извадя с длетото и чукчето си още днес… — тя се обърна с тревожен поглед, като се опитваше да му внуши колко важно е да извади зъба и да го изучи. — Не бих ли могла…?