Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
— Икономът ми Аул, който ме придружава навсякъде, пристига днес следобед. Той ще поеме ръководството на персонала — Гидиън наблюдаваше как очите на Крейн все се връщат нервно към белега му. Малко бяха хората, които успяваха учтиво да пренебрегват белязаното му лице, поне докато свикнат с вида му. А много хора така и не успяваха да свикнат.
Диъдри, например, намираше лицето му за ужасно отблъскващо. А и тя не беше единствената, която мислеше така.
Колко жалко, казваха често хората, че по-малкият син на графа не е толкова красив и изискан колкото първия.
Всички ужасно съжаляваха граф Хардкасъл, когато изгуби първородния си син и се оказа принуден да се примири с толкова неприемлив наследник. Но пък и Гидиън се съмняваше, че някой би могъл да е достоен за мястото на Рандъл.
Рандъл беше идеалният син и наследник, за който много родители само можеха да мечтаят.
Всички мислеха така.
Рандъл беше с десет години по-възрастен от Гидиън и дълго бе единствената им рожба. Майка им го боготвореше и графът бе горд с красивия, възпитан, атлетичен, честен млад мъж, който щеше да стане следващия граф Хардкасъл.
Още от люлката Рандъл бе възпитаван като наследник на графството и бе оправдал очакванията на всички. Беше блестящ в ролята си. Имаше цяла армия приятели, всички уважаваха физическите му достойнства, никой не поставяше под въпрос честността му.
Дори и в ролята си на по-голям брат бе безупречен, помисли си Гидиън. Е, не че двамата бяха много близки. Разликата в годините им се отрази и на отношенията им, които приличаха повече на тези между чичо и племенник.
Години наред Гидиън се бе старал да имитира брат си във всичко, докато не разбра, че е невъзможно да пресъздаде естествения стил и блясък на Рандъл. Ако Рандъл беше още жив, Гидиън несъмнено щеше да стане управител на няколко от владенията на Хардкасъл, защото Рандъл определено предпочиташе живота в града прел управлението на семейните земи.
Когато брат му загина, Гидиън бе покрусен. Но естествено никой не забеляза. Всички бяха прекалено заети да утешават родителите му, които бяха неутешими. Особено майка му. Много хора се опасяваха, че графиня Хардкасъл никога няма да преодолее скръбта си. А графът недвусмислено показа, че наследникът, който му остава, въобще не може да се сравнява с онзи, когото бе загубил.
Крейн прочисти гърлото си и рече:
— Извинете за въпроса, милорд, но ще останете ли тук повече от няколко дни? Икономката е загрижена да набави достатъчно продукти и да наеме достатъчно прислуга, нали разбирате.
Гидиън се облегна на стола си. Много добре знаеше защо Крейн пита колко дълго ще стои тук. Управителят несъмнено се чудеше дали да отложи някои от личните си планове. Гидиън още не знаеше дали Крейн е свързан по някакъв начин с крадците, както бе предположила Хариет, но не искаше да рискува. Реши да му даде да разбере съвсем ясно, че няма смисъл да отлага за по-нататък евентуалните среднощни срещи край скалите с пещерите.
— Можете да й съобщите да се готви за продължителен престой — каза Гидиън. — Доста време мина, откак не съм идвал в Ъпър Бидълтън и сега откривам, че морският въздух много ми допада. Най-вероятно ще прекарам тук цялата пролет.
Крейн зяпна от изненада. После се постара да затвори устата си.
— Пролетта ли, милорд? Цялата пролет?
— А може и лятото. Доколкото си спомням, крайбрежието е най-приятно през лятото. Странно. Не знаех колко са ми липсвали семейните земи тук, в Ъпър Бидълтън.
— Разбирам — Крейн подръпна с пръст високата си яка. — Ние, разбира се, много се радваме, че въпреки заетостта си намерихте време да дойдете тук.
— О, имам много време — увери го Гидиън. Той се наведе напред, взе дебелата книга и я подаде на Крейн. — Сега сте свободен. За днес отделих достатъчно време за отлично воденото ви счетоводство. Но тези сметки са страшно уморителни.
Крейн се изправи, пое книгата и леко се усмихна. После за пореден път избърса влажното си чело с пожълтяла кърпа.
— Да, милорд, разбирам. Малко са господата, които се интересуват от подобни неща.
— Именно. Точно затова наемаме хора като вас. Довиждане, господин Крейн.
— Довиждане, милорд — Крейн забърза към вратата и се измъкна от библиотеката.
С поглед, втренчен в равномерния дъжд зад прозореца, Гидиън почака, докато чу вратата да се затваря зад гърба на управителя. После се изправи, заобиколи бюрото си и се приближи към масичката, където икономката бе оставила един чайник.
Гидиън си наля една чаша силен чай и бавно отпи. Чувстваше се странно и знаеше, че това се дължи на факта, че след толкова години умишлено изгнаничество отново е в Хардкасъл.