Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
Докато бързаше надолу по пътеката, здравите й кожени обувки половинки се подхлъзнаха на някакви ситни камъчета. Хариет стисна още по-здраво чантата с инструментите, а с другата си ръка се подпря на един голям камък.
Пътеката по скалите беше съвсем безопасна, стига човек да я познава добре, но все пак имаше някои по-коварни участъци. На Хариет много й се искаше да може да носи панталони, когато отива да търси вкаменелости, но знаеше, че леля Ефи би припаднала само ако чуе да се споменава подобно нещо. А Хариет, доколкото можеше, се стараеше да не разстройва леля си и да щади чувствата й.
Знаеше, че по принцип леля Ефи въобще не одобрява събирането на вкаменелости. Ефи смяташе, че това занимание съвсем не подхожда на една млада дама и не можеше да разбере защо Хариет е толкова запалена по хобито си. Ето защо, Хариет не искаше още повече да вгорчава живота на леля си, като тръгне да събира вкаменелости, обута в панталон.
Хариет стигна края на пътеката в подножието на скалите. Намести тежката чанта на рамото си. Призрачните пипала на мъглата се увиваха около нея. Чуваше плисъка на вълните, но в гъстата мъгла не можеше да ги види. Студена влага се просмукваше през дебелата вълнена тъкан на вехтото й тъмнокафяво наметало.
Дори да се появи тази сутрин, Гидиън сигурно няма да я открие в тази мъгла, помисли си Хариет. Обърна се и тръгна покрай брега в подножието на скалите. Имаше отлив, но пясъкът още беше влажен. При прилив в този участък на брега пясъчната ивица изцяло се скриваше под водата. Вълните тогава стигаха чак до скалите и морската вода нахлуваше в по-ниските пещери и тунели.
Един или два пъти Хариет бе сглупила да остане прекалено дълго в пещерите, погълната от работата си, и без малко да се озове затворена като в капан от нахлуващия прилив. При спомена за това все още я побиваха тръпки и оттогава, при всяко влизане, тя много внимателно изчисляваше времето на приливите и отливите.
Хариет вървеше бавно покрай скалите и се оглеждаше за следи от стъпки. Ако Гидиън бе минал оттук няколко минути преди нея, тя със сигурност щеше да успее да различи отпечатъците, оставени от големите му обувки. Сега отново се замисли доколко разумна беше постъпката й. Като бе повикала Гидиън обратно в Ъпър Бидълтън, тя очевидно беше сторила нещо далеч по-сериозно, отколкото бе очаквала.
Но пък от друга страна, окуражаващо си повтаряше Хариет, все нещо трябваше да бъде предприето спрямо онази банда крадци, които използваха безценните й пещери за склад. Не можеше да позволи да продължават така. Просто трябваше да е с развързани ръце, за да може да изследва спокойно точно онази пещера.
Кой знае какви невероятни вкаменелости си седяха в подземната зала и само чакаха някой да ги открие. Още повече, напомни си Хариет, колкото по-дълго оставеше злодеите да използват пещерата, толкова по-голям ставаше рискът някой от тях да се окаже достатъчно хитър и самият той да започне да копае за вкаменелости. Може да открие нещо интересно, да спомене за това на някой друг, той пък да го спомене на трети и така изведнъж из целия Ъпър Бидълтън да плъпнат пощурели търсачи на вкаменелости.
Не, в никакъв случай. Костите, скрити в тези пещери, принадлежаха на нея и на никой друг.
Разбира се, и други колекционери бяха изследвали пещерите на Ъпър Бидълтън в миналото, но всички се бяха отказали, след като не бяха открили нещо по-интересно от няколко вкаменели риби и малко раковини. Но Хариет беше проникнала по-дълбоко от всеки друг и усещаше, че там някъде я очакват важни открития. Тя трябваше ла разбере какви тайни лежат заключени в камъка.
Не, нямаше друг избор, освен да продължава да действа в избраната посока, реши Хариет. Трябваше й някой достатъчно умен и могъщ, който да й помогне да се отърве от крадците. Какво от това, че Гидиън е опасен негодник и подлец? Имаше ли по-добър начин да се справи с крадците от този, да насъска срещу тях омразния Звяр от Блекторн Хол?
Така им се пада.
В този момент мъглата около нея сякаш се завихри малко по-особено. Хариет се закова на мястото си, защото усети, че вече не е сама на брега. Нещо караше косъмчетата на врата й да настръхват. Извъртя се рязко и видя как Гидиън се появява от мъглата и тръгва към нея.
— Добро утро, госпожице Поумрой — гласът му бе дълбок и мощен като рева на прибоя. — Нещо ми подсказваше, че няма да се откажете да дойдете само заради мъглата.
— Добро утро, милорд — Хариет се опита да успокои нервите си, докато го гледаше как крачи към нея по мокрия, твърд пясък. Пренапрегнатото й въображение я караше да си го представя като демонично чудовище, което се движи през мъглата като през дима на самия пъкъл.