Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
Гидиън я гледаше мрачно.
— Доста любопитна сте, за да твърдите, че не ви интересува миналото ми.
— Ви сте този, който държи да говорим за това.
— Да, така е. Но просто не можех да устоя на изкушението. Особено след като ми стана ясно, че вече сте чули цялата история.
— Е? — предизвика го тя след мъчителна пауза. — Направихте ли го?
Гидиън повдигна една от гъстите си черни вежди и сякаш заобмисля сериозно въпроса й. Когато я погледна, в очите му гореше смразяващ пламък.
— Фактите са точно такива, каквито сте ги чули, госпожице Поумрой. Годеницата ми беше бременна. Знаех това, когато прекратих годежа. Тя очевидно е отишла направо в къщи и се е застреляла.
Хариет ахна и отстъпи още една крачка. За миг забрави и пещерата, и крадените предмети в нея.
— Не ви вярвам.
— Благодаря ви, госпожице Поумрой — той й се поклони с насмешлива учтивост. — Но ви уверявам, че всички останали със сигурност вярват.
— О — Хариет се посъвзе. — Да. Е, както вече ви казах, това не ме засяга — тя се обърна рязко и забърза към входа на пещерата. Лицето й пламтеше. Трябваше да си държи езика зад зъбите, повтаряше си тя, вбесена. Ама че неудобно положение.
След няколко минути Хариет успя да си поеме дъх с облекчение, тъй като бяха стигнали целта си. Тъмният отвор в скалите се очертаваше неясно в мъглата. Ако не беше абсолютно сигурна точно къде се намира входът, при тази лоша видимост сигурно щеше да го пропусне.
— Това е входът на пещерата, милорд — Хариет спря и се обърна, отново заставайки лице в лице с него. — Самата пещера е по-навътре, а до там води дълъг проход.
Гидиън огледа отвора в скалите и остави на земята чантата, която досега беше носил.
— Сигурно сега ще ни трябват лампите.
— Да. На няколко крачки навътре от входа не се вижда абсолютно нищо.
Хариет загледа как Гидиън се зае да запали лампите. Въпреки че бяха толкова големи и силни, ръцете му се движеха изненадващо ловко и грациозно. Когато й подаде едната лампа, погледите им се срещнаха и той видя, че тя го наблюдава. Усмихна се без никаква топлота и белегът на лицето му се изкриви злокобно.
— Да не би да сте се позамислили дали да влезете в пещерата насаме с мен, госпожице Поумрой?
Тя го погледна ядосано и направо грабна лампата от ръцете му.
— Разбира се, че не. Да тръгваме.
Хариет пристъпи през тесния вход и вдигна високо лампата. Пипалата на мъглата пропълзяха в прохода и сега лампата хвърляше странни отблясъци и сенки по мокрите каменни стени. Тя потрепери и се зачуди защо този път тунелът й изглежда толкова злокобен и страшен. Напомни си, че и друг път е влизала тук, и то сама.
Тъкмо присъствието на виконта обтягаше нервите й, реши тя. Наистина беше крайно време да озапти развихреното си въображение. Придържай се към конкретната цел, повтаряше си тя наум.
Гидиън вървеше зад нея с привичната си безшумна, плъзгаща се походка. Светлината на неговата лампа засилваше призрачния ефект на странните сенки по стените. Докато се оглеждаше, по лицето му се изписа неодобрение.
— Винаги ли влизате в тези пещери сама, госпожице Поумрой, или обикновено някой ви придружава?
— Докато баща ми беше жив, той ми правеше компания. Всъщност той беше човекът, който ме запали по събирането на вкаменелости. Винаги е бил ненаситен колекционер и, щом станах достатъчно голяма, за да вървя сама, започна неизменно да ме взима със себе си. Но откак болестта го отнесе, винаги ходя да изследвам пещерите сама.
— Това не ми звучи особено благоразумно.
Хариет му хвърли един кос, изпитателен поглед.
— Вече сте ми го казвали. Но ви уверявам, че баща ми и аз се научихме да изследваме пещери много преди да дойдем в Ъпър Бидълтън. Аз съм специалист в тази област. Оттук, милорд — тя навлизаше все по-дълбоко в пещерата, усещайки смразяващото му присъствие зад гърба си. — Надявам се, че не сте от онези хора, чиито нерви им изневеряват, щом се озоват в тясно затворено пространство, както е тук.
— Уверявам ви, почти нищо не може да накара нервите ми да ми изневерят, госпожице Поумрой.
Тя преглътна смутено.
— Да, но все пак много хора наистина имат проблеми с влизането в пещери. Всъщност, този проход е съвсем удобен и широк, както сам можете да се уверите. Дори на най-тесния участък не се стеснява много повече, отколкото тук.
— Представата ви за „удобство“ е малко по-различна от моята, госпожице Поумрой — сухо рече Гидиън.
Хариет хвърли един поглед назад и видя, че му се налага постоянно да се навежда и да извърта настрани широките си рамене, за да я следва през прохода.