Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Говорех припряно. На половината разказ Ригън започна да пристъпва към нас. Лени се извърна към него и изкрещя:

— Пази си топките, ей!

Ригън спря с думите:

— Какво?

— Ще арестуваш ли клиента ми?

— Не.

Лени посочи към чатала на Ригън.

— Ще ти ги бронзирам и ще ги окача на огледалото за обратно виждане, само да си направил още една крачка.

Ригън изправи стойка.

— Имаме някои въпроси към клиента ви.

— Я бягай! Иди да нарушаваш правата на някой друг с по-дребен адвокат.

Лени му направи знак да се разкара и ми кимна да продължавам. Ригън имаше вкиснат вид, но отстъпи две крачки назад. Отново погледнах часовника си. Изминали бяха едва пет минути от обаждането за откупа. Привърших разказа, а Лени не сваляше от Ригън поглед като лазер.

— Искаш ли мнението ми? — попита той.

— Да.

С все така начумерен поглед, Лени произнесе:

— Смятам, че трябва да им кажеш.

— Сигурен ли си?

— Не, по дяволите.

— А ти би ли? — попитах. — Тоест, ако ставаше дума за твоето дете?

Лени размисли няколко секунди.

— Не мога да се поставя на твое място, ако това имаш предвид. Но да, мисля, че да. Ще играя на риск. Рискът е по-малък, ако кажеш на ченгетата. Не че всеки път върши работа, но те са специалисти по тези неща. А ние не. — Лени постави лакти върху коленете си и облегна брада на дланите си — позната поза от момчешките години. — Това е мнението на Лени приятеля — продължи той. — Лени приятелят те насърчава да им кажеш.

— А Лени адвокатът? — подхвърлих.

— Той би бил по-настоятелен. Направо ще те ръчка да свалиш картите.

— Защо?

— Ако отидеш с двата милиона долара и ти ги задигнат, дори и да си върнеш Тара, меко казано, ще събудиш подозренията им.

— Не ми пука за това. Просто искам да си върна Тара.

— Ясно. Бих казал, че Лени приятелят разбира.

Лени на свой ред погледна часовника си. Не усещах вътрешностите си, сякаш бяха изгребани като вода от лодка. Почти чувах тиктакането. Беше подлудяващо. Отново се опитах да бъда здравомислещ, да сложа всички „за“ от едната страна и всички „против“ от другата и накрая да тегля чертата. Но тиктакането не спираше.

Лени спомена нещо за игра на риск. Аз не играя комар. Не обичам да залагам на риск. Оттатък улицата едната от хлапачките извика: „Аз го казвам!“ и гневно се отдалечи с колелото. Другото момиче се изсмя, мятайки се на своя велосипед. Очите ми се напълниха със сълзи. Адски ми се прииска Моника да беше тук. Да се посъветвам с нея. И тя да е посветена в това, а не да решавам сам.

Обърнах се назад към входната врата. Ригън и Тикнър вече бяха застанали отвън. Ригън бе скръстил ръце пред гърдите си, полюлявайки се на пръсти и пети. Тикнър не помръдваше, а лицето му бе каменна маска. Можех ли да поверя на тях живота на дъщеря си? Щяха ли те да поставят Тара на първо място или, както предположи Едгар, щяха да следват собствения си неписан дневен ред?