![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Не.
Логиката ми се губеше.
— Тогава ще погледна в гардероба й — изрекох.
— Вече го направихме, но въпреки това давайте. Разбира се, така или иначе ми е интересно как дрехи, които е носела, могат да се окажат обратно в гардероба. А на вас?
Нямах отговор.
— Притежавате ли оръжие, доктор Сейдман?
Поредната смяна на темата. Помъчих се да бъда в крачка, но умът ми кръжеше.
— Да.
— Какъв вид?
— „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър. От баща ми.
— Къде го държите?
— В дрешника на спалнята има отделение. Намира се на най-горния рафт в касета, която се заключва.
Ригън се пресегна зад гърба си и измъкна металната касета със секретна ключалка.
— Тази ли е?
— Да.
— Отворете я.
Подхвърли ми я. Аз я улових. Сиво-синкавият метал беше студен на пипане, освен че беше стряскащо лек. Превъртях колелцата на нужната комбинация и отворих кутията. Зарових из разните документи — за собственост на колата, нотариалния акт на къщата, скицата на имота, но колкото да се съвзема. От самото начало знаех, че пистолетът липсва.
— И двамата със съпругата ви сте застреляни с трийсет и осми калибър — уточни Ригън. — А вашият пищов май липсва.
Взирах се в кутията, сякаш очаквах пистолетът неочаквано да се материализира. Опитах се да сглобя пъзела, но нищо не ми идваше наум.
— Да имате идея къде може да е оръжието?
Поклатих глава.
— Има още едно странно нещо — изтъкна Ригън.
Вдигнах поглед към него.
— Вие и Моника сте застреляни с различни пистолети трийсет и осми калибър.
— Моля?
Той кимна.
— Да, и на мен ми беше трудно да го асимилирам. Накарах балистичния отдел да направи двойна експертиза. Вие и жена ви сте простреляни с две различни оръжия — и двете трийсет и осми калибър. А вашето, изглежда, липсва — Ригън театрално сви рамене. — Помогнете ми да го разбера, Марк.
Вгледах се в лицата им. Онова, което видях, не ми хареса. Предупреждението на Лени отново нахлу в ума ми, този път по-непоколебимо.
— Искам да повикам адвоката си — произнесох.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Давайте тогава.
Мама беше стояла до вратата на кухнята, кършейки ръце. Колко от това бе успяла да дочуе? Ако съдя по изражението й, предостатъчно. Погледна ме очаквателно. Аз й кимнах и тя отиде да се обади на Лени. Скръстих ръце, но ми беше некомфортно. Потупах с крак по пода. Тикнър свали слънчевите си очила, срещна погледа ми и най-сетне продума:
— Какво има в сака? — попита ме той.
Аз само го гледах.
— Спортната чанта, която опипвате. — За разлика от здравата му физика, гласът на Тикнър звучеше с писклив носов фалцет. — Какво има в нея?
Направих голяма грешка. Трябваше да послушам Леми. Трябваше да го извикам веднага. Сега не знаех как да отговоря. Някъде отзад дочух как майка ми подканя Лени да побърза. Пресявах наум различни отговори за измъкване с някаква половинчата истина, без нито един да бъде убедителен, когато остър звук отклони вниманието ми.
Клетъчният телефон, който похитителите бяха изпратили на тъста ми, започна да звъни.
ГЛАВА 4
Тикнър и Ригън чакаха отговора ми.
Извиних се и се надигнах, без да им давам възможност да реагират. Ръката ми напипа мобифона, докато се изнесох набързо от стаята. Примигнах и заоглеждах бутоните. Копчето за отговор на повикване се намираше на непривично място. Зърнах през улицата две момичета, които караха фосфоресциращи колела, надянали на главите си каски в ярки цветове. От дръжките на единия велосипед се ветрееха розови панделки.
Когато бях малък, тази махала приютяваше поне дузина хлапета на моята възраст. Обикновено се събирахме след училище. Не си спомням на какво точно сме играли — никога не бяхме достатъчно организирани за истинска игра на бейзбол, да речем, или нещо подобно, но май всички игри включваха „стражари и апаши“ и съдържаха насилие „наужким“. Детството в предградията винаги носи елемент на невинност, макар че почти не е минавал ден, който да не завърши със сълзи поне за едно от хлапетата. Спорехме, сменяхме съюзниците си, кълняхме се в приятелство, обявявахме войни и като страдащи от амнезия, на другия ден всичко се забравяше. Почвахме на чисто всеки следобед. Поредно хлапе се прибираше вкъщи разплакано.
Палецът ми най-сетне докосна точния бутон. Натиснах го и едновременно доближих телефона до ухото си. Сърцето ми блъскаше до пръсване. Прокашлях се и, чувствайки се като пълен идиот, произнесох: „Ало?“
— Отговаряй с „да“ или „не“. — Гласът бръмчеше с тембър на робот, като запис на автоматично обслужване. — Взе ли парите?
— Да.
— Знаеш ли къде е „Гардън Стейт Плаза“?