Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Този следобед бе много тежък за Фродо. Като горски пожар се разнесе слухът, че горе раздавали безплатно цялото имущество и не след дълго домът бе претъпкан с народ, който нямаше там никаква работа, но неудържимо напираше навътре. Етикетите бяха изпокъсани или разменени и избухваха караници. Някои опитваха да правят трампи и сделки още в хола; други искаха тихомълком да се измъкнат с непредназначени за тях дребни вещи или с каквото и да било, стига да им се стореше ненужно за този дом или неопазено. Каручки и ръчни колички задръстиха пътя към портата.
В най-голямата суматоха пристигнаха Влачи-Торбинсови. Фродо се бе оттеглил за малко, оставяйки приятеля си Мери Брендифук да държи вещите под око. Когато Ото гръмогласно настоя да види Фродо, Мери любезно се поклони.
— Неразположен е — каза той. — Почива си.
— Крие се, искаш да кажеш — заяви Лобелия. — Все едно, ние искаме да го видим и не възнамеряваме да се откажем. Бягай да му кажеш!
Мери ги остави за дълго в хола и те успяха да открият прощалния си подарък, лъжичките. От това не им стана по-весело. Най-сетне ги въведоха в кабинета. Фродо седеше до бюрото пред куп документи. Изглеждаше неразположен… за среща с Влачи-Торбинсови и се изправи, опипвайки нещо в джоба си. Но речта му бе съвършено учтива.
Влачи-Торбинсови бяха настроени настъпателно. Като начало предложиха да изкупят на мизерни цени (по приятелски) някои ценни и ненадписани вещи. Когато Фродо отговори, че се раздават само специално посочените от Билбо предмети, те обявиха цялата история за твърде подозрителна.
— Само едно ми е ясно — рече Ото — и то е, че си се уредил извънредно добре. Настоявам да видя завещанието.
Ако Фродо не беше осиновен, Ото щеше да стане наследник на Билбо. Той внимателно прочете завещанието и изпуфтя. За зла участ то бе много ясно и точно (в съответствие с правните обичаи на хобитите, които изискваха между другото подписите на седем свидетели с червено мастило).
— Пак ни преметнаха! — каза той на жена си. — И то след шейсет години чакане. Лъжици ли? Дрън-дрън!
Той щракна с пръсти под носа на Фродо и затропа навън. Но от Лобелия нямаше отърваване. Малко по-късно Фродо излезе от кабинета да види как вървят работите и я откри все още там, заета да изследва всички кътчета и да прочуква стените. След като я облекчи от някои дребни (но доста ценни) предмети, случайно попаднали в чадъра й, той решително я изпроводи до вратата. Лицето й издаваше, че се напъва да измисли убийствена прощална реплика, но когато се обърна на прага, не намери нищо по-добро от думите:
— Ще дойде време да съжаляваш, младежо! Защо не си отиде и ти? Не ти е мястото тук; ти не си Торбинс… ти… ти си Брендифук!
— Чу ли я, Мери? Това се смята да оскърбление — каза Фродо, като захлопна вратата зад нея.
— Не, комплимент беше — отвърна Мери Брендифук. — И следователно фалшив.
После те обиколиха дупката и изхвърлиха трима млади хобити (двама Многознаевци и един Болгер), които прочукваха стените на едно от мазетата в търсене на скривалища. Освен това Фродо се сборичка с младия Санчо Гордокрак (внук на стария Одо Гордокрак), който бе започнал подкоп в големия килер, където му се сторило, че кънти на кухо. Легендата за златото на Билбо възбуждаше както любопитството, така и надеждата, защото е всеизвестно, че легендарното злато (придобито по загадъчен, да не кажем престъпен начин) принадлежи на онзи, който го намери… стига да не му попречат в издирването.
След като надви Санчо и го изрита навън, Фродо се тръсна на един, стол в хола.
— Време е да спуснем кепенците, Мери — обяви той. — Заключи вратата и днес не отваряй никому повече, та ако ще с таран да дойдат. И отиде да се подкрепи с чаша изстинал чай. Тъкмо бе седнал, откъм вратата долетя кротко почукване. „Най-вероятно пак е Лобелия — помисли той. — Сигурно е измислила подходяща гадост и се връща да я каже. Нека чака.“
Продължи да си пие чая. Чукането се повтори по-силно, но той не му обърна внимание. Внезапно на прозореца изникна главата на вълшебника.
— Ако не ме пуснеш да вляза, Фродо, ще помета с вратата цялата ти дупка и ще я изкарам оттатък хълма — закани се той.
— Скъпи ми Гандалф! Половин минутка само! — викна Фродо, търчейки към вратата. — Заповядай! Заповядай! Мислех, че е Лобелия.
— Прощавам ти, щом е тъй. Впрочем преди малко я видях да се отдалечава с бричката си към Крайречкино. Добре, че наоколо нямаше мляко — щеше да се вкисне от физиономията й.
— Без малко да вкисне и мене. Честна дума, едва не изпробвах Билбовия пръстен. Копнеех да изчезна.