Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Някои бяха шокирани, но Фродо продължи година след година да празнува рождения ден на Билбо, докато всички привикнаха. Казваше, че не вярва Билбо да е умрял. Когато го питаха: „Ами къде е тогава?“ той вдигаше рамене.
Също както Билбо, той живееше сам, но имаше многобройни приятели, особено сред онези млади хобити (предимно потомци на стария Тук), които още от деца обичаха Билбо и често се бяха навъртали из Торбодън. Сред тях бяха Фолко Многознай и Фредегар Болгер, ала Фродо дружеше най-вече с Перегрин Тук (обикновено наричан Пипин) и Мери Брендифук (истинското му име беше Мериадок, но рядко се сещаха за това). Скитосваше с тях из Графството, но най-вече бродеше сам и за изумление на здравомислещия народ понякога го забелязваха да се разхожда под звездите далеч от къщи, сред хълмове и гори. Мери и Пипин подозираха, че и той като Билбо от време на време навестява елфите.
С течение на времето започнаха да забелязват у Фродо същите признаци на добра „запазеност“ — на вид си оставаше як и енергичен хобит, току-що закръглил трийсетицата. „Някои обират всичкия късмет“ — мърмореше народът, ала едва когато Фродо наближи почтената петдесетгодишна възраст, съседите започнаха да се съмняват.
Колкото до Фродо, след първоначалните вълнения той откри, че не е зле да бъде носител на титлата Големия господин Торбинс от Торбодън. Няколко години живя напълно щастливо, без много да му мисли за бъдещето. Но неусетно и за самия него в сърцето му постепенно нарастваше съжаление, че не е заминал с Билбо. Понякога, особено наесен, го налягаха мисли за Дивите земи и в сънищата му като странни видения нахлуваха Планините, които никога не бе виждал. Започна да си казва: „Някой ден може и аз да пресека Реката.“ — „По-късно“ — отговаряше другата половина на ума му.
Така вървяха нещата, докато изтичаше петото му десетилетие и наближаваше половинвековният му юбилей. Той усещаше, че числото петдесет е някак си знаменателно (или злокобно); във всеки случай именно на тази възраст приключения ненадейно бяха връхлетели върху Билбо. Фродо изгуби покой и старите пътеки му се струваха много утъпкани. Загледан в картите, той се питаше какво ли има извън тях — начертаните в Графството карти обикновено оставяха бели полета отвъд границите му. Взе да броди все по-надалеч и все по-често излизаше сам, а Мери и другите му приятели тревожно го следяха. Нерядко го виждаха да крачи, увлечен в разговор с незнайните пътници, които започнаха по това време да се появяват в Графството.
Носеха се слухове, че по широкия свят ставали странни работи и тъй като вече няколко години от Гандалф нямаше ни вест, ни кост. Фродо събираше новини както можеше. Елфите, които рядко навлизаха в Графството, напоследък се мяркаха вечер из горите — отиваха на запад и не се завръщаха; ала напускайки Средната земя, те вече не се интересуваха от нейните несгоди. По пътищата обаче имаше и необичайно много джуджета. Старият Път изток-запад пресичаше Графството, устремен към Сивите заливи, и джуджетата открай време пътуваха по него до мините си в Сините планини. Най-вече от тях Хобитите можеха да чуят новини за далечни краища… ако изобщо пожелаеха да чуят — обикновено джуджетата, говореха малко, а и хобитите не ги разпитваха. Но сега Фродо често срещаше странни джуджета от далечни земи, потърсили убежище на запад. Тревожни бяха те и понякога нашепваха за Врага и за страната Мордор.
Хобитите знаеха това име само от легендите за мрачното минало, то бе сянка в дълбините на паметта им, но носеше прокоба и безпокойство. Говореше се, че злата сила в Мраколес била прогонена от Белия съвет само за да се развихри с още по-голяма сила сред древните бастиони на Мордор. Разправяха още, че Черната кула била съградена отново. Оттам силата се разпръсквала надлъж и шир, далеч на изток и на юг бушували войни и ужаси. Орките пак се множали из планините. Тролите напускали бърлогите си и вече не били тъпоумни, а хитри и носели страховити оръжия. Мълвата нашепваше и за още по-страшни създания, ала те бяха безименни.
Естествено, само малка част от тия новини стигаше до ушите на обикновените хобити. Но дори най-глухите и най-големите домошари взеха да подочуват странни приказки, а онези, чиято работа ги водеше към границите, забелязваха чудновати неща. Разговорът, прозвучал в „Зеленият дракон“ в Крайречкино една вечер през пролетта на Фродовата петдесета година, доказваше, че дори в спокойния център на Графството долитат слухове, макар че повечето хобити все още им се надсмиваха.
Сам Майтапер седеше в ъгъла край огнището, а насреща му беше Тед Пясъчкин, мелничарският син. Множество селски хобити слушаха разговора им.