Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Фродо приветства стария си приятел с изненада и огромна радост. Двамата се спогледаха.
— Всичко е наред, а? — каза Гандалф. — Не си се променил, Фродо.
— И ти — отвърна Фродо, но тайно си помисли, че Гандалф изглежда състарен и изнурен от грижи. Побърза да изстиска от него новини — какво е правил, как е по широкия свят. Скоро двамата потънаха в разговор и стояха до късно през нощта.
На следващото утро, след късна закуска, вълшебникът и Фродо седяха край отворения прозорец на кабинета. В камината пламтеше буен огън, но навън слънцето грееше и духаше южнякът. Всичко изглеждаше свежо, младата пролетна зеленина трептеше из полята и по връхчетата на пръстите на дърветата.
Гандалф си мислеше за една пролет преди осемдесет години, когато Билбо изтича от Торбодън без кърпичка. Може би сега косата на вълшебника беше по-бяла от тогава, брадата и веждите му — по-дълги, а лицето му — по-набраздено от грижи и мъдрост, ала очите му сияеха както винаги и той все така пъргаво и с наслада пускаше димни колелца от лулата си.
Сега пушеше мълчаливо, защото Фродо бе потънал в размисъл. Дори в утринните лъчи усещаше тъмната сянка на вестите, донесени от Гандалф. Най-сетне хобитът наруши мълчанието.
— Снощи започна да ми разказваш странни неща за пръстена, Гандалф — каза той. — И после спря, защото било по-добре подобни разговори да се оставят за през деня. Не мислиш ли, че е време за се доизкажеш? Разправяш, че пръстенът е опасен, много по-опасен, отколкото предполагам. С какво?
— С много неща — отговори вълшебникът, — Той е далеч по-могъщ, отколкото смеех да мисля в началото, толкова могъщ, че в края на краищата напълно ще сломи всеки смъртен, който го притежава. Ще го зароби. Много, много отдавна в Ерегион изработваха елфически пръстени, вълшебни пръстени, както го наричате. Разбира се, те бяха най-различни — едни по-силни, други по-слаби. По-слабите пръстени бяха просто проби на изкуството, преди то да се развие напълно, и елфите ковачи ги имаха за дреболии, макар според мен и те да са опасни за смъртните. Ала Великите Пръстени, Всевластните Пръстени, бяха гибелни. Смъртен, който владее някой от Великите Пръстени, не умира, ала и не получава по-дълъг живот, той просто съществува, докато накрая всяка негова минута се превърне в умора. А ако често използва Пръстена, за да става невидим, той избледнява — става невидим завинаги и броди из мрака под взора на Тъмната Мощ, властваща над Пръстените. Да, рано или късно — късно, ако в началото е бил силен или добронамерен, ала нито силата, нито благата цел траят дълго, — рано или късно Мрачната Мощ го поглъща.
— Ужасно! — прошепна Фродо.
Отново настъпи дълго мълчание. Откъм градината се чуваше как Сам Майтапер подрязва тревата.
— Откога ти е известно това? — запита най-сетне Фродо. — И какво знаеше Билбо?
— Билбо знаеше само толкова, колкото ти е разказвал, сигурен съм — отвърна Гандалф. — Макар, че обещах да те наглеждам, той никога не би ти предал нещо, което смята за опасно. Мислеше, че пръстенът е много красив и полезен в някои случаи, и ако забелязваше нещо объркано или странно, приписваше го на себе си. Казваше, че му се е „задълбал в ума“, и вечно се тревожеше за него, но не подозираше, че вината е в пръстена. И все пак бе открил, че този чудноват предмет се нуждае от надзор — не винаги имаше еднакъв размер и тегло, странно се свиваше или разширяваше и можеше внезапно да се изплъзне от пръста, където преди малко е стоял стегнато.
— Да, той ме предупреди за това в последното си писмо — потвърди Фродо, — затова никога не го свалям от верижката.
— Много разумно. Но Билбо изобщо не свързваше дълголетието си с пръстена. Заслугата приписваше изцяло на себе си и много се гордееше с това. Макар че го обхващаха смут и безпокойство. Изтънял и разтеглен, казваше той. Признак, че пръстенът поема властта.
— Откога знаеш това? — отново запита Фродо.
— Откога знам? — повтори Гандалф. — Много неща знам, Фродо, известни само на Мъдрите. Но ако имаш предвид този пръстен, е, може да се каже, че все още не знам. Трябва да направя последната проверка. Но вече не се съмнявам в догадката си. Кога започнах да се досещам? — промърмори той, потънал в спомените си. — Чакай да видя… Билбо намери пръстена в оная година, когато Белият съвет прогони тъмната сила от Мраколес, точно преди битката на Петте армии. Сянка легна в сърцето ми тогава, макар още да не знаех от какво се боя. Често се питах как е успял Ам-гъл да се докопа до Велик Пръстен, защото бе явно, че е Велик — това поне бе ясно от самото начало. После чух странния разказ на Билбо как го „спечелил“ и не можах да повярвам. Когато най-сетне изтръгнах истината от него, веднага разбрах, че той се мъчи да постави извън всякакво съмнение правата си върху пръстена. Също като Ам-гъл с неговия „подарък за рождения ден“. Лъжите прекалено си приличаха, за да ги приема спокойно. В пръстена очевидно се криеше зловредна сила, която веднага започва да гризе притежателя му. Това бе първото ми истинско предупреждение, че нещо не е наред. Често казвах на Билбо, че такива пръстени не бива да се използват, но това го обиждаше и гневеше. Нямаше какво да сторя. Не можех да му го отнема, без да причиня още по-голямо зло, пък и нямах право на това. Можех само да гледам и чакам. Навярно бих се посъветвал със Саруман Белия, ала винаги нещо ме удържаше.