Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Гандалф го гледаше изпитателно и строго.
— Да, не е редно — замислено каза той. — Мисля, че в края на краищата твоят план май ще е най-добър.
— Е, тъй или иначе, вече съм решил. Искам отново да видя планините, Гандалф — планините; а после да си намеря кътче за отдих. В мир и покой, без купища роднини да си пъхат носа навсякъде, без тия проклети опашки от гости пред звънеца. Може да открия местенце, където да довърша книга си. Измислих й чудесен край: и оттогава насетне той живя щастливо чак до края на дните си. Гандалф се разсмя.
— Дано да е така. Но както и да свърши книгата, никой няма да я прочете.
— О, не се знае — що са дни, пред нас са. Фродо вече е чел докъдето съм стигнал. Нали ще хвърляш на Фродо по някое око?
— Даже по две очи, стига да не са заети другаде.
— Разбира се, той щеше да дойде с мен, ако го бях помолил. Всъщност точно преди празника ми го предложи. Но още не го желае истински. Преди смъртта си искам за сетен път да видя Дивите земи и Планините, а той още е влюбен в Графството, в горите, полята и рекичките. Сигурно ще му е добре тук. Естествено, оставям му всичко освен няколко дреболии. Надявам се да бъде щастлив, когато свикне сам да се оправя. Време беше да си поеме съдбата.
— Всичко? — запита Гандалф. — И пръстена ли? Ти се съгласи. Не забравяй.
— Ами… ъ… да… май че и него — заекна Билбо.
— Къде е?
— В един плик, ако искаш да знаеш — нетърпеливо каза Билбо. — Ей там, на полицата над камината. А не! Ето го в джоба ми! — Той се поколеба и тихичко си промърмори: — Чудна работа! Да, защо пък не в края на краищата? Защо да не си остане там?
Гандалф отново се втренчи в Билбо и очите му заискриха.
— Мисля, Билбо — кротко каза той, — че на твое място бих го оставил. Не искаш ли?
— Ами да… и не. Щом стигнахме дотам, мога да кажа, че изобщо не ми харесва да се разделям с него. И не виждам защо трябва да го сторя. Защо ме принуждаваш? — запита той със странно изменен, изтънял от подозрение и неприязън глас. — Душата ми вадиш за тоя пръстен, а никога не си ми досаждал за другите неща, с които се сдобих по време на пътешествието.
— Така е, но бях длъжен да ти вадя душата — отвърна Гандалф. — Исках да зная истината. Тя е важна. Вълшебните пръстени са… е, те са си вълшебни — редки и странни. Да речем, че съм имал професионален интерес към твоя пръстен и все още се интересувам. Бих искал да го зная къде е, щом отново започваш странстването си. Пък и мисля, че достатъчно дълго стоя у тебе. Той няма вече да ти е нужен, Билбо, освен ако допускам огромна грешка.
Билбо се изчерви, очите му гневно светнаха. Добродушното му лице злобно се изкриви.
— Защо не? — извика той. — И изобщо какво ти влиза в работата да знаеш как се разпореждам с нещата си? Мой си е. Аз го намерих. При мен дойде.
— Да, да — съгласи се Гандалф. — Недей да се ядосваш.
— Ти си виновен, че се ядосвам. То си е мое, казвам ти. Само мое. Безценното ми. Да, безценното ми.
Лицето на вълшебника си оставаше сериозно и внимателно, единствено блясъкът в дълбоките му очи издаваше, че е изненадан и дори разтревожен.
— И преди са го наричали така — каза той, — само че други.
— А пък сега го казвам аз. И защо не? Какво, че Ам-гъл някога казваше същото? Вече е мое, не негово. И ще го задържа, това е последната ми дума.
Гандалф се изправи и сурово изрече:
— Безумец ще бъдеш, ако го сториш, Билбо. Всяка твоя дума доказва това. Той прекалено яко се е вкопчил в тебе. Остави го! Тогава и той ще те остави на свобода.
— Ще правя каквото ми хрумне и ще ходя където си искам — упорито заяви Билбо.
— Хайде, хайде, добри ми хобите — каза Гандалф. — През целия си дълъг живот беше мой приятел и ми дължиш нещичко. Хайде! Изпълни обещанието, остави го!
— Ама ако искаш да ми отнемеш пръстена, кажи си го направо! — извика Билбо. — Но няма да го получиш. Няма да си дам безценното, тъй да знаеш.
Ръката му се плъзна по дръжката на малкия меч.
Очите на Гандалф пламнаха.
— Скоро ще дойде и моят ред да се разгневя. Само да го повториш! Тогава ще видиш Гандалф Сивия без наметало.
Той пристъпи към хобита и сякаш заплашително израсна: сянката му изпълни стаичката.
Задъхан, Билбо отстъпи към стената, вкопчил ръка в джоба си. Двамата стояха неподвижно, втренчени един в друг, и въздухът в стаята тихо звънтеше. Хобитът усещаше очите на Гандалф, приковани върху него. Ръцете му бавно се отпуснаха и той затрепера.