Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Той скочи от стола и изчезна. Блесна ослепителна светлина и всички гости зажумяха. Когато отвориха очи, Билбо не се виждаше никъде. Сто четиридесет и четири слисани хобити се отпуснаха онемели на столовете си. Старият Одо Гордокрак смъкна крака от масата и затропа. После настъпи глуха тишина, докато след няколко дълбоки вдишвания изведнъж всички Торбинсовци, Многознаевци, Туковци, Брендифуковци, Ровичковци, Едробузовци, Тършувковци, Болгеровци, Вържиколановци, Мишеходовци, Дебелушковци, Рогосвирци и Гордокраковци заговориха едновременно.
Единодушно бе решено, че шегата е проява на много лош вкус и че са нужни нови количества ядене и пиене, за да облекчат уплахата и досадата на гостите: „Луд е. Винаги съм го казвал“ — това навярно бе най-често изричаната реплика. Дори Туковци (с незначителни изключения) смятаха Билбовото поведение за нелепо. Засега повечето бяха уверени, че изчезването му не е нищо друго освен шеговита лудория.
Но старият Рори Брендифук не бе съвсем сигурен. Нито възрастта, нито грандиозната вечеря бяха помътили разсъдъка му и той пошушна на снаха си Есмералда:
— Има нещо гнило в тая работа, скъпа! Мисля, че смахнатият Торбинс пак хукна нанякъде. Глупав стар чудак. Ама що ли се тормозя? Нали не отнесе гозбите.
И той гръмогласно викна на Фродо да поръча още вино.
Единствен от присъстващите Фродо не каза нищо. Известно време той стоя мълчаливо край празния Билбов стол, без да обръща внимание на коментарите и въпросите. Разбира се, шегата му бе харесала, макар че беше посветен в нея. Едва се удържаше от смях пред негодуванието на гостите. Но същевременно изпитваше дълбок смут; внезапно бе разбрал, че от все сърце обича стария хобит. Повечето гости продължиха да ядат и пият и да обсъждат миналите и настоящите чудачества на Билбо Торбинс, ала Влачи-Торбинсови яростно се оттеглиха. Фродо вече нямаше никакво желание да стои на празника. Той поръча да донесат още вино, после стана, мълком пресуши чашата си за здравето на Билбо и се измъкна от шатрата.
Колкото до Билбо Торбинс, още произнасяйки своята реч, той опипваше в джоба си златния пръстен — вълшебния пръстен, който бе пазил в тайна толкова много години. Когато скочи от стола, той го надяна на пръста си и вече нито един хобит от Хобитово не го видя.
С бързи крачки се упъти към дупката си, но за миг спря усмихнат, да послуша врявата в шатрата и звуците на веселбата из останалите кътчета на ливадата. Сетне влезе вътре. Свали празничните дрехи, сгъна и обви в цигарена хартия бродираната си копринена жилетка и я остави настрани. После бързо навлече някакви омачкани дрипи и препаса изтъркан кожен колан. На него закачи къс меч в ожулена ножница от черна кожа. От едно заключено чекмедже, вмирисано на нафталин, извади вехт плащ и качулка. Беше ги скътал като някакви съкровища, макар да бяха толкова кърпени и излинели, че първоначалният им цвят едва личеше — може би тъмнозелен. Изглеждаха твърде широки за него. След това той мина в кабинета си и измъкна от голям обкован сандък един пакет, омотан в стари парцали, един ръкопис с кожена подвързия и голям издут плик. Книгата и вързопа натъпка най-отгоре в отдавна приготвената тежка раница. В плика пъхна златния си пръстен заедно с изящната му верижка, после го запечата и го адресира до Фродо. Най-напред го положи на полицата над камината, но внезапно размисли и го пъхна в джоба си. В този миг вратата се отвори и Гандалф бързо влезе.
— Здрасти — каза Билбо. — Тъкмо се чудех дали ще се появиш.
— Радвам се да те заваря видим — отвърна вълшебникът и седна на един стол. — Исках да те настигна за няколко прощални думи. Усещаш, предполагам, че всичко мина великолепно и по плана.
— Да. Макар че оня блясък беше неочакван — направо ме слиса, да не говорим за останалите. Твой финален щрих, предполагам?
— Точно така. През всички тези години съумя благоразумно да опазиш пръстена в тайна, та сметнах за необходимо да поднеса на гостите някакво друго обяснение за внезапното ти изчезване.
— И да ми провалиш шегата. Ти, старче, си на всяко гърне похлупак — разсмя се Билбо, — но предполагам, че както винаги знаеш какво правиш.
— Знам… ако изобщо знам нещо. Но в тая история не съм много наясно. Сега трябва да сложим точка. Ти си направи шегата, разтревожи или обиди повечето си роднини и осигури на всички в Графството тема за разговор за цели девет дни, а по вероятно — за деветдесет и девет. Продължаваш ли?
— Да, продължавам. Вече ти казах — чувствам, че ми е нужен отпуск, много дълъг отпуск. Навярно окончателен — не вярвам да се върна. Всъщност не мисля за връщане и вече направих необходимото. Стар съм, Гандалф. Може да не изглеждам, но започвам да го усещам в дъното на сърцето си. Добре запазен, да-да! — изсумтя той. — А пък аз се чувствам съвсем изтънял, някак си разтеглен, разбираш ли — като масло, размазано върху прекалено голяма филия. Не е редно това. Трябва ми промяна.