Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Не знам какво те прихвана, Гандалф — промърмори той. — Никога не си бил такъв. Какво толкова? Мой си е, нали? Аз го намерих и Ам-гъл щеше да ме убие, ако не го бях задържал. Нека разправя каквото си ще, но аз не съм крадец.
— Никога не съм казвал, че си — отвърна Гандалф. — И аз не съм. Не се мъча да те ограбя, а да ти помогна. Искам да ми вярваш както преди.
Той се обърна. Сянката изчезна и Гандалф сякаш отново се смали — побелял, прегърбен и разтревожен старец.
Билбо разтърка очи.
— Съжалявам — прошепна той. — Нещо ми стана. И все пак какво облекчение би било да се отърва от грижите за него. Напоследък толкова ми се е задълбал в ума. Понякога ми се струва, че ме наблюдава като око. И знаеш ли, все искам да го надяна и да изчезна, или пък се чудя дали не е изчезнал и го вадя да проверя. Опитах се да го държа под ключ, но открих, че нямам покой, щом не е в джоба ми. Не знам защо. И като че не мога да реша.
— Тогава се довери на мен — каза Гандалф. — Аз отдавна съм решил. Върви си и го остави. Откажи се от него. Дай го на Фродо и аз ще го наглеждам.
Билбо постоя напрегнат и нерешителен. След малко въздъхна.
— Добре — произнесе той с усилие. — Тъй ще направя. — После вдигна рамене и печално се усмихна. — Нали тъкмо затова беше цялата тая история с празника: да раздам куп подаръци, та покрай тях и с него да се разделя по-леко. Не че наистина е по-леко, но би било жалко всички приготовления да отидат на вятъра. Съвсем ще се развали шегата.
— Правилно, ще отнеме единствения смисъл, който виждах в тая работа — потвърди Гандалф.
— Много добре, давам го на Фродо заедно с всичко останало. — Билбо си пое дъх. — А сега наистина трябва да тръгвам, че току-виж, ме изненадал. Вече се сбогувах и няма да издържа, ако се наложи да го повтарям.
Той пое раницата и тръгна към вратата.
— Пръстенът още е в джоба ти — обади се вълшебникът.
— Ами да, там е! — викна Билбо. — И завещанието е там, и другите документи. Най-добре вземи да го предадеш вместо мен. Така ще е най-сигурно.
— Не, не ми давай пръстена — възрази Гандалф. — Остави го на полицата. Там ще е в безопасност, докато дойде Фродо. Аз ще го чакам.
Билбо извади плика, но тъкмо посягаше да го остави до часовника, ръката му трепна и пакетът падна на пода. Преди той да успее да го вдигне, вълшебникът се наведе, хвана го и го сложи на място. По лицето на хобита отново пробягна гневна тръпка. Но в следващия миг то се разведри и Билбо се разсмя.
— Е, това беше — каза той. — А сега да бягам.
Двамата минаха в хола. Билбо пое от поставката любимия си бастун и изсвири с уста. Три джуджета изскочиха от стаите, където работеха.
— Готово ли е всичко? — запита Билбо. — Всичко ли запечатахте и надписахте?
— Всичко — отвърнаха те.
— Е, тогава да тръгваме! — И той прекрачи прага. Нощта беше чудесна, звезди обсипваха черното небе. Билбо погледна нагоре и подуши въздуха.
— Колко весело! Колко е весело пак да потегля с джуджетата по Пътя! Всъщност за това копнеех от години насам! — Той огледа стария си дом и се поклони пред вратата. — Сбогом! Сбогом, Гандалф!
— Сбогом засега, Билбо. Пази се! Годинките ти вече не са малко, дано си помъдрял.
— Пази се! Няма пък да се пазя. И не се бой за мен! Щастлив съм както никога, а това не е малко. Но вече е време да потеглям, най-после пътят ме повлече.
И той тихичко запя в мрака:
Той постоя мълчаливо. После, без да каже нито дума, обърна гръб на светлината и глъчката из ливадата и шатрите. Последван от тримата си спътници, зави през градината и изприпка надолу по дългата стръмна пътека. На едно по-ниско място прескочи оградата и в нощта се устреми към нивята, безшумен като шепота на вятъра сред тревата.
Гандалф дълго гледа подир него.
— Сбогом, скъпи Билбо… до нова среща! — тихичко каза той и се прибра.
Малко по-късно Фродо го завари да седи на тъмно, дълбоко замислен.
— Замина ли? — попита той.
— Да — отвърна Гандалф, — най-после замина.
— Желаех… искам да кажа, до тая вечер се надявах, че всичко е само шега. Но сърцето ми подсказваше, че той наистина се кани да потегли. Вечно се шегуваше със сериозните неща. Ех, да бях дошъл малко по-рано, само да го видя, като тръгва.
— Мисля, че той предпочиташе да се измъкне безшумно — каза Гандалф. — Не се тревожи много. Той ще е добре… отсега нататък. Остави един пакет за теб. Ето го там!