Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
Имаше толкова много варианти. Можеше да са отишли на полуострова, на друг остров, или обратно в покрайнините на Сиатъл, или пък на север към Канада. Всеки път, когато се случеше да съборим или да изгорим обиталището си, Райли винаги беше подготвен — винаги знаеше къде точно да ни отведе. Вероятно бе планирал всичко предварително, но не споделяше плановете си с никого.
Така че останалите от групата можеха да са къде ли не.
За да избегнем лодките и хората, се налагаше постоянно да се гмуркаме, а после отново да плуваме към повърхността, което доста ни забави. Цял ден не се натъкнахме на нищо, но това май не ни тревожеше особено. Прекарвахме си чудесно.
Денят бе толкова необикновен. Вместо да седя както винаги в тъмнината, мъчейки се да се дистанцирам от хаоса и да преглътна отвращението си от скривалището, аз си играех на нинджа с новия си най-добър приятел, който може би беше нещо повече. Кикотехме се като обезумели, докато претичвахме през сенките и се замеряхме с камъни, преструвайки се, че са нинджа звезди.
Но после слънцето залезе и аз изведнъж се напрегнах. Дали Райли щеше да тръгне да ни търси? Или щеше да реши, че сме изгорели? Дали беше наясно с истината?
Ускорихме крачка. И то значително. Вече бяхме обиколили близките острови, затова се съсредоточихме върху сушата. Около час след залез-слънце, се натъкнах на позната миризма и секунди по-късно бяхме по дирята им. Сега вече беше лесно, все едно следяхме стадо слонове насред снежна пустош.
Докато тичахме, заговорихме, вече сериозно, как да подходим.
— Според мен не бива да казваме на Райли — заявих аз. — Ще му обясним, че сме прекарали целия ден в пещерата и чак после сме тръгнали да ги търсим. — Колкото повече говорех, толкова повече ме завладяваше параноята. — Най-добре даже да кажем, че пещерата е била наводнена и не сме могли да си обелим и дума.
— Май смяташ, че Райли е от лошите, а? — попита тихо Диего след минута и ме хвана за ръката.
— Не знам. Но предпочитам да действам все едно е от лошите, за всеки случай. — Поколебах се, после добавих: — Ти май не искаш да го възприемаш така.
— Вярно е — призна Диего. — Той ми е нещо като приятел. Не като теб, разбира се. — Той стисна пръстите ми. — Но повече от всеки друг. И не бих искал да мисля… — Не довърши той.
Този път аз стиснах пръстите му.
— Възможно е да е напълно свестен. В такъв случай предпазливостта ни няма как да навреди.
— Права си. Е добре тогава, ще се придържаме към версията за подводната пещера. Поне първоначално… В някакъв момент все пак ще повдигна въпроса за слънцето. Предпочитам да е през деня, за да докажа, че съм прав. А в случай, че вече знае, но си има някаква причина да не ни разкрива, по-добре да сме сами. Ще го хвана някой път на зазоряване, когато се връща от там, където ходи…
Долових, че използва повече единствено, отколкото множествено число и това ме разтревожи. Същевременно нямах никакво желание да участвам в осветляването на Райли. Не му вярвах колкото Диего.
— Нинджи в атака на зазоряване! — казах, за да го разсмея. Подейства. Отново заразменяхме шеги, но усещах, че смехът му прикрива по-сериозни мисли, точно както при мен.
Колкото повече напредвахме, толкова по-силно ме изпълваше тревогата. Тичахме бързо, но все не стигахме, а нямаше как да сме се объркали. Твърде много се отдалечавахме от брега, вървяхме все нагоре, зад близките планини, в напълно нова територия. Което се разминаваше с обичайния модел.
Всички къщи, в които се настанявахме за кратко, независимо дали горе в планината, или на остров, или скрити в обширна ферма, имаха нещо сходно. Умрелите собственици, отдалеченото местоположение и още нещо. Всички бяха някак обърнати към Сиатъл. Ориентирани около големия град, като луни в орбитата му. Сиатъл винаги беше центърът, целта.
А сега бяхме извън орбита и това ме тревожеше. Може да не означаваше нищо, може би безпокойството ми се дължеше на многото новости в този ден. Всички истини, в които вярвах, се бяха обърнали с главата надолу, а нямах настроение за още обрати. Защо ли Райли не беше избрал някое нормално място?
— Странно, че толкова са се отдалечили — измърмори Диего и веднага долових напрежението в гласа му.
— Направо е страшничко — прошепнах.
Той стисна ръката ми.
— Всичко е наред. Нинджа клубът може да се справи с всичко.
— Измисли ли тайното ръкостискане?
— Още не, но работя по въпроса — увери ме той.
Нещо не спираше да ме гложди. Долавях някаква мъртва зона в периферното си зрение — знаех, че има нещо, което не виждам, но не разбирах какво точно. Беше нещо очевидно…